Книга 2: Мрак, огън и цветя

▪ Глава 2 ▪

Ева
Вървяхме мълчаливо през гората.
Вече се здрачаваше, а аз бях прекалено изтощена, за да търся някого чрез силите си.
- Искаш ли да си починем? - обади се ненадейно Хари.
Аз просто кимнах и двамата рухнахме на земята. Сдържах се да не легна, защото знаех, че ако го направя няма да мога да стана.
Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше изненадващо сухо. Дори не бях забелязала.
Впрегнах остатаците от силите си, за да потърся вода.
- Наблизо има поточе - казах уморено и посочих.
Хари ме погледна съчувствено.
- И ти ли?
Усмихнах се едва едва.
- След цял ден вървене.
"И използване на сили" - добавих мислено.
Но не го казах гласно. Знаех, че ще се почувства виновен, защото не може да помогне.
Завлачихме се към поточето, а когато видяхме чистата вода, се нахвърлихме като не видели.
Когато се напих се почувствах доста по-добре. Част от умората изчезна.
Решихме, че трябва да си запалим огън, ако ноща се окажеше по-студена, отколкото очакваме.
Събрахме малко дърва, като Хари носеше по-големите, а аз съчките.
Когато трябваше да ги заплим той прие образа си на демон.
На главата му се образуваха бегли подобия на рога и очите му леко засияха.
Той насочи показалец към събраната дървесина и от пръста му изкочи малко огънче, което я запали.
Бях наясно, че това е само частично преобразяване. Все пак той беше част от Кръга - най-силни сред магьосниците.
Той пак си стана нормалнен и аз попитах:
- Какво можеш да правиш като се преобразиш наистина?
Легна до огъня и се загледа към небето, което не можеше да се види много добре от короните на дърветата, но все беше нещо.
- Само няколко пъти съм се преобразявал изцяло - каза той. - Тогава ставам по-бърз, по-гъвкав, зрението ми се изостря.
Аз също легнах, слушайки го.
- Чуствах се силен. Непобедим. И можех да контролирам пламъците до някаква степен.
- А как изглеждаш? - попатах. - С остри зъбки и опашка? - попитах шеговито.
- Аз... ами... Ъъъ...
Надигнах се на лакът и го погледнах полу-изненадано, полу-шеговито.
Той същи ме погледна, явно чувствайки се неловко.
Искрено се засмях и пак се излегнах.
- Не се обиждай, но това е толкова клиширан образ! - казах през смях.
- На мен ли го казваш! - възкликна, засмивайки се заедно с мен. - Нямаш представа колко бъзици съм отнесъл на тема "малкото дяволче"!
Посмяхме се още малко и накрая настъпи тишина. Нощните звуци изпълниха въздуха, а растенията утихнаха.
Умората започна да ме надвива и очите ми сякаш сами започнаха да се затварят.
Бях твърде изморена, за да мисля за каквото и да е.
Въпреки това една част от ума ми винаги беше със семейството ми. С Кръга.
Надявах се някога отново да успея да ги видя.