Книга 2: Мрак, огън и цветя

Глава 18

Неотрална Гл. Т.

Някъде по бреговете на Индия
Той се чудеше как нещата се объркаха толкова много.
Гледаше сините води на морето пред себе си и се питаше дали е можел да направи нещо. Да помогне. Да го предоврати. Все същите въпроси, които си задаваше от десетилетия.
Вътрешният му мир така и не се превърна в истинско спокойствие. Само една залъгалка, сламка, за която да се хване, илюзия, която да го облекчи.
Той погледна ръцете си, дългите сбръчкани пръсти. И макар тъмната си кожа, той можеже да види сините си вени.
Неволно се запита, нещо, което правеше прекалено често напоследък, как ли се казваше. Не помнеше името си. То беше загубено в бездна от спомени и мъки, от едни неясни чувства, които му подсказваха какво става с Кръга.
Харесваше му да се нарича Шива. Това беше единственото му връзка със страната, където е роден. Страна, на която вече не принадлежеше. Той не принадлежеше на никоя страна повече, отдавна беше загубил мястото си на тази земя. Шива копнееше да се прибере у дома, да види място, което никога не бе зървал и чието име дори не знаеше.
Искаше го. Толкова отчаяно го искаше, дори по-отчаяно от колкото в младостта си.
Шива си припомни далечните пътувания с остналите номера, в опит да се съберат целия Кръг. Бяха пътували из всички страни на Европа, някой части на Азия. Бяха видели толкова много, бяха преживели толкава много. Бяха изживели своите влюбвания, своите раздели, своите разбити сърца.
Шива отново погледна ръцете си, краката, които го боляха, сбръчканата кожа, камъка, на който седеше.
Онези времена бяха отдавна отминали. Те всички бяха мъртви, едва успели да стигнат 20 години. А после се бяха преродили отново. Шива беше възрастен, но не можеше да понесе всичката тази смърт, всичката тази болка. Така и не се зае да издирва преродените си приятели. Защото те вече нямаше да са те. Щяха да бъдат бебета, с разлечни имена, различни животи. И без спомени за него.
Но после като усети какво се случва с тях, изпита дълбока вина, че не беше тръгнал да ги търси.
Те доживяха да станат истински възрастни, да имат деца. Само че така и не се потърсиха. Бяха разединени, половината не знаеха какво представляват, а другата си имаха свои собствени проблеми. Войните на смъртта ги намериха. Избиха половината, нищо не подозиращите, които така и не се бяха осмелили да последват чувството в гърдите си, което им шепнеше, че някъде навън има повече и те трябва да го открият. Другите им костваха повече усилия, най-вече защото имаше и в собствените им редици.
Но сегашното поколение... о, те бяха друга история. При тях имаше нещо различно. Нещо се беше променило. Шива не знаеше какво точно, нито кога, но то беше хубаво. То даваше надежда, че може би, само може би, те ще успеят, най-сетне някой ще успее...
Шива си пое рязко въздух.
Ето го пак. Онова лошо чувство, лошо, много лошо. Нещо с Кръга, те бяха наранени, те бяха...
Шива стисна юмруци и опита да овладее емоциите си, да помисли. Те бяха далече, много далеч от него. В друг континент вероятно, може би някоя от Америките. Той бавно се изправи и се почувства като стареца, който е всъщност. На колко ли години беше...?
Шива обърна поглед към морето за последен път и се усмихна. Щеше да му липсва, но го беше гледал твърде дълго и твърде много години.
Време беше да издири приятелите си.