Книга 2: Мрак, огън и цветя

Глава 16

И аз се завръщам! Здравейте на всички и благодаря ако все още продъжавате да следите историята ми (но бих ви разбрала ако сте загубили интерес, все пак съм много нередовна)! От сега ще се постарая да качвам всеки петък или уикенда ако не успея през седмицата. Още веднъж благодаря и приятно четене!

▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪

Циан
Чувствах липсата на огъня ми.
Тя беше една голяма празнина, една голяма бездна, която не можех да прескоча. Там където преди бях чувствал силата му, сега нямаше нищо. Сякаш ми бяха отрязали крайник докато спя и сега преживявах шока от липсата му.
Изпитах почти непреудолим порив да започна да дера веригите, да се задърпам в тях. Знаех, че няма да постигна нищо, но не можех да стоя в тази отвратителна стая и да бездействам. Да седя на този мръсен под и да гледам как всички гнием.
В този миг вратата се отвори и някой се промъкна вътре. Всички обърнахме глави натам. Лека паника избухна в мен. За миг си помислих, че е Оливър. Че най-после идва за да изпълни наказанието ми. Че най-после идва да убие всички нас.
Врата се затръшна шумно зад него. Той пристъпи по-напред и на светлината на факлите видях, че това всъщност е момиче. Хубаво, русо момиче, облечено от глава до пети в черно.
Тя ни огледа бавно. Преценямащо. Сякаш се чудеше дали натисна сме тези, които търси.
- Здравейте. Аз съм Лиз-Бет - заяви тя. - Тук съм за да измислим план за бягството ви.
Никой не помръдна. Никой не проговори.
Как можехме да знаем, че това не е капан? Че Оливър не е подслушал разговора ни с Джеймс и сега ни праща примака? За да ни даде надежда, която после да разбие и да ни унижи оше повече?
Не изпусках момичето от поглед.
Тя изглеждаше малко изненадана, че никой не реагира на думите, но после попита:
- Кой от вас е Уил?
Отново никой не помръдна. Никой не проговори.
След това Лена се изправи. Веригите й издрънчаха шумно. Направи го мъчателно бавно, подпирайки се на стената.
- Ако това е една от болните игрички на онзи психопат - каза тя студено - ще ти се прийска да беше в неговите ръце, вместо в моите.
Сините й очи бяха впити в новодошлата и аз нито за миг не се усъмних, че дори и окована, Лена щеше да изпълни заканата си.
- Аз... - за миг Лиз-Бет изглеждаше леко уплашена. - Уверавам те, че не е.
Още едни вереги изтракаха. Беше Диего, който също се изправи ва краката си. Той също я гледаше яросно.
- Докажи го.
Тя изглеждаше слисана.
- Как?
Отново се чу дрънченето и Шейн се надигна.
- Една от нас избяга - гласът му беше плашещо простодушен. Нямаше и следа от веселото момче, което познавах. - Помогни й. Казва се Ариана.