Книга 2: Мрак, огън и цветя

Глава 15

Извинявам се за огромното забавяне, но тази глава е много важна за развитието на действието по-нататък и исках да я обмисля добре.
Приятно четене!

▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪

Джеймс
Влачеха ме по някакъв коридор, пълен с килии. Всяка си имаше номер над вратата и поне един затворник, на места даже и по двама.
Килия 109, килия 110, килия 111...
Спряхме пред килия 112. Войнът, който ме ескортираше, заговори мъжът, пазещ вратата.
- Трябва да го сложа тук. Отваряй.
- Не става - възрази пазачът. - Вече има двама. Остави го в отделението за Войни.
- Получил съм изрични заповеди- навъси се той. - При никакви обстоятелства не бива да го оставям при онея, които са му верни. Може ли да измислят план за бягство или нещо такова.
- Е - каза другият мъж, - тогава го сложи в 102. В нея има само някакъв жалък магьосник, който си е там от години. Щом до сега не е избягал, няма и да го направи. Той е безопасен.
Години? "Киен" съществува от години...
Войнът-предател ме дръпна рязко и не ми остави възможност да помисля над това.
Дърпаше ме грубо и ядосано. Явно изобщо не беше доволен, че трябва да ми сменя килията.
Гърбът ме болеше. Много болеше. Но знаех, че можеше и да е по-зле. Ако русата жена - Каролайн - не ме беше превързала така добре, изобщо нямаше да мога да хода.
И въпреки това, в мойте очи, тя винаги ще си остане жената, отвлякла Уил. Можех да простя всичко друго, но не и това, че беше откъснала малкия ми брат от мен.
Внезапно веригите силно ме дръпнаха, принуждавайки ме да спра. Бяхме стигнали.
Пред номер 102 нямаше пазач. Другият мъж извади ключове от джоба си и отключи тежката врата. Дръбна ме отново и притвори вратата след себе си. Окова ме към стената към специални пръстени и ме бутна на колене.
Вратата тежко се затвори след него, оставайки ме сам, заедно с магьосника.
Светлината, процеждаща се през прозорчето, беще твърде слаба, за да различа лицето на мъжа в другия край на стаята.
- Нов ли си тук? - прозвуча гласът му. Беше грапав, като стържене по черна дъска. Прегракнал и толкова дрезгав, че едва му разбирах думите.
- Нещо такова - отвърнах аз и усетих как гърлото ми се свива.
Години... "Киен" съществува от години, а аз нямах и бегла представа. Стотици война са ме предали още преди години и аз, слепецът, нищо не бях видял.
А озни мъж спомена и отделение за Войни. И то такива, което са ми верни. Явно Оливър вече беше заграбил властта изцяло, но не всички са свели глава пред него.
Почувствах невероятно облекчение от факта, че не всички са ми обърнали гръб. И все пак... Оливър сигурно ги е наказал жестоко за това неподчинение...
- По-добре не се задържай много на тези вериги. Опасни са за хората.
- Знам - отвърнах разсеяно. - Познавам ги...
Чу се рязко издранчаване, а после тишина.
Тишина, наситена с лед, в която трябва да стоиш напълно неподвижно, за да не се подхлъзнеш.
- Не ги познаваш - каза другия мъж, а гласът му беше малко по-ясен. - Никой не ги познава. Освен едно малко момче.
- Какво... имаш предвид? - внимателно попитах.
Вече започнах да се притеснявам, че този човек е луд. От колко ли време е тук, без да мръдне? И то с мъченията на Оливър...
- Имам предвид - започна - че само човека, който ги е задействал, който е понесъл неописуема болка заради тях, който бе принуден сам да се окове в тях... Той ги познавя най-добре от всички.
- И кой е той?
Мъжът замълча. Остави тишината да се разпростре в килията ни, да човърка съзнанието ми. Не бях сигурен защо, но той дишаше тежко и накъсано. Сякаш едва се сдържа да не заплаче.
- Той е първият и единствен човек успял да избяга от "Киен". Себастиян Ривера.

Себастиян
Съзнанието ми беше като пукнат балон. Като разкъсано на парчета платно. Като плът в огън. Като оскубана перушина. Като дърво с отразяни клони.
Съзнанието ми беше... счупено.
Абсолютно и необратимо осакатено от спомени за вина. За болка. За предателства. За мрак.
Аз падах в една бездна на тъмнина и самота.
Веригите ме дърпаха надолу, надолу, надолу, отдалечаваха ме от чистата светлина, а ботушите ме ритаха, ритаха, ритаха.
Падах в бездната, дърпаха ме, а аз бях прекалено слаб, за да се боря. Предадох се. Отново. Аз бях слаб. Аз бях победен. Аз бях...
- Себ!
Обърнах се в посока на гласа, който ме викаше. Това беше глас, който познавах. Това беше едно невъзможна спасение.
Хари беше пред мен. Той също пропадаше в бездната. Но далеч не беше слаб. Напротив. Той пращеше от сила. Той беше силата.
На главата му имаше рога. Истински овенски, горящи рога. Черната му коса също пламтеше в ярко червено. Зъбите му бяха остри и дълги, и се подоваха от устата му, която даже не можеше да се затвори от тях. Зад гърба му се виеше една дълга, огнена опашка, която бореше въздуха. Очите му пламтяха с огньове от Ада, готови да унищожат всичко, което зърнат.
- Себ! - извика отново Хари.
Протегна ръката си към мен. На мястото на ноктите му имаше малки пламъчета, които също горяха диво.
Аз също протегнах своята ръка. Опитах се да я протегна към неговата, да я хвана... И за едни миг спасението не ми се струваше толкова невъзможно.
Но тогава достигнахме дъното на бездната. И паднахме право в горящото имение. Мястото, където семейството ми беше избито.
Тук огъня беше друг. Беше неконтролируем, преколено див, прекалено... истински.
Хари още стоеше пред мен, протегнал ръка, обвит в собствения си огън.
Зад него видях как дървения парпет на стълбището изгаря. Досетих се какво ще се случи.
И въреки, че бях подготвен, това не смекчи болката. Даже напротив. Та стана двойна.
Жарава се изсипа върху гърба ми. Огнени езици облизаха голата ми кожа. И потника, който носех тогава не можеше да ме предпази.
Болката беше неописуема. Беше ужасяваща. Сякаш слънцето ме беше облизало, сякаш сваляха кожата от гърба ми, сякаш теглеха въздуха от дробовете ми.
Аз крещях. И проклинах. И се гърчех. И виках. И плаках.
Не си спомням какво стана тогава. Не си спомням какво стана и сега.
Само знаех, че всичко гори, Хари вече го няма, а аз отново пропадах в бездната.

(920 думи)