Селото

8

Този път момчето не успя да одържи писака ми. Чувствах как нещо се повдига в стомаха ми. Като някаква тежка топка подскачаше в мен. Това беше страха ми. Не можех да го спра. Започнах да дишам очестено. Сърцето ми биеше лудо. Кучето се събуди. Обърна главата си към нас. На мястото на едното си око имаше белег, който покриваше половината му муцуна. Погледна ни  с единственото си черно око. Изправи се на четирите си крака и изръмжа. По острите му зъби още имаше кръв и частички от кожа.
- Да бягаме! Сега! - момчето извика, хвана ме за ръката и ме дръпна в коридора.
Бягахме до следващата врата. Чувах как кучето тича зад нас. Влезнахме в стаята и момчето затвори вратата. Заключи я. Тогава видях, че се намираме в спалнята. Той избута леглото и барикадира вратата. Чуваше се драскането от ноктите на кучето по нея и силен лай. Огледах стаята. Беше много красива. Леглото беше покрито с копринени червени завивки. На едната стена имаше библиотека с много книги и снимки. В единия ъгъл на стаята имаше фотьойл и малка масичка. До тях имаше прозорец, покрит с бели  кадифени пердета. На другата стена беше нарисувана карта на света. Невероятна картина. Човек можеше цял ден да се взира с нея. Аз седнах на фотьойла, за да се успокоя. Сърцето ми не спираше да бие неспокойно. Още чувствах страха и притеснението в стомаха си.
- Представи си страха, приетснението, тревогата и другите лоши чувства, които в момента изпитваш като един червен балон. След това си представи как пукаш този балон и тези чувства вече ги няма. При мен се получава. Ако искаш опитай. Няма какво да рискуваш. - както винаги момчето беше прочело мислите ми по някакъв начин и опита да ми помогне.
Последвах съвета му.Загворих си очите и си представих как всичките ми страхове и притеснения се побират в този червен балон. Балонът беше на земята. Стъпвах и скачах върху него. Опитвах се. Удрях го с юмруци, но не можех да го спукам. Тогава извадих фибата от джоба си. Продупчих балона. Някакъв дим излезе от него и изчезна във въздуха. Отворих очи. Чувствах се по- добре. Сърцето ми се успокои. Не усещах нищо в стомаха си.
- Благодаря! Наистина ми помогна. - казах на момчето,което беше до прозореца, но то не ми обърна внимание.
- Не можем да излезем от тук. Единствения изход е през вратата, но не мисля, че кучето си е тръгнало или някога ще си тръгне. Чака ни. А пред прозореца има железни решетки. Не можем да минем през тях нито да ги строшим. Не знам какво ще правим. - каза безспокойно той.
- Ще измислим нещо все някак. Може да има и друг вариант. Поне имаме достатъчно време. - опитах се да го окуража или разсмея, но не ме биваше много в това.
Той легна на леглото и се загледа в полилея. Не знаех какво да му кажа. Станах и отидох да разгледам библиотеката. Първо погледнах снимките. На тях беше убитата жена, но беше по-красива. Беше с един мъж с къса брада и очила. Приличаше ми на някакъв злобен учител по математика.  На една от тях жената държеше бебе, а до нея имаше друго момче. Момчето приличаше на някакво чудовище. Лицето му беше изкривено и цялото покрито с белези. Едното му око беше по-голямо и по към челото от другото. Устата му беше наклонена на лявата страна, а нос -  почти нямаше. Беше нещо като Волдеморт от Хари Потър , но по- млад и много по-грозен и страшен. Реших да извадя снимката от рамката и да я прибера в джоба си. Имах чувството, че тя щеше да изиграе важна роля в тази ужасна история, в която бях попаднала. След това започнах да разглеждам книгите. Една книга привлече вниманието ми. Тя нямаше име. Извадих я от рафта и забелязах, че на корицата ѝ имаше същата пентаграма, която беше и на чиниите. Разлистих я. Страниците ѝ бяха празни. Когато я оставих отново на рафта, се случи нещо. Едната част на библиотеката се отвори като врата. Момчето стана от леглото. Отворих вратата. Имаше каменно стълбище. Беше много тъмно и не се виждаше почти нищо. Слезнахме няколко стъпала надолу и тогава вратата се затвори. Не можахме да я отворим повече.