Селото

7

Когато стигнах до фабриката, забелязах, че навън всъщност не е толкова тъмно. Беше пълнолуние. Луната осветяваше мрачните улички. Многото звезди блестяха. Сякаш някакъв черен плат беше покрил цялата земя, а върху него беше изсипано бурканче с брокат. За първи път виждах толкова много звезди. В града много от тях не се виждаха , а в повечето случаи изобщо не можеш да зърнеш дори една.
- Малко закъсня. Тръгваме ли?- както винаги изкочи момчето от нищото.
- Извинявай. Къщата далеч ли е?
- Тук всичко е близо. Спокойно, няма великата гражданка да се измори.
- По- скоро ти ще се измориш пръв. Хайде не се бави. Трябва да тръгваме.
И поех по улицата със старите павета. Имах чувството, че къщата е в тази посока. Знаех го. Сякаш самата къща ме викаше. Вървях по правата и тясна улица без да спирам. Нямахме време.
Оказа се, че наистина къщата не е много далеч. Скоро стигнахме. Къщата беше едноетажна, но доста голяма. Може би беше два пъти, колкото миналия ни апартамент в града. Личеше си, че къщата е стара по покрива и стените, които бяха започнали да се разрушават. Как ли тази жена е живяла под покрив, който всеки момент е могъл да рухне?
- Вратата е заключена. Имаме два варианта или да счупим а камък прозореца или да разбием вратата. - внезапно се обади момчето.
- Нямаме ли трети? Могат да ни обвинят във вандалство ако някой ни види. Не можеш ли с фиба да отвориш ключалката.
- Мога, но ти не каза, че имаш фиба. Този номер е стар. Исках да изпробвам нещо ново.
-Кога друг път си отварял нечия врата така?
- Когато умираш от глад през зимата, защото не си ял от няколко дни, нямаш пари и единствената ти храна може да е някой плъх, когото си хванал, имаш само един избор... Да крадеш. В много случаи такива малки кражби на няколко филии хляб от пекарната или някое парче месо от месарницата, което да сготвиш на огън, са животоспасяващи за бездомните мъже и жени, а по-често за някои деца.
Замълчах. Той беше преживял толкова много. Естествено, че беше оцелял с малки кражби. Как можах да не се досетя по-рано?
Дадох му фибата си и той се наведе към ключалката. Само за няколко секунди и беше готов. След това ми върна фибата и влязохме вътре. Беше тъмно. Момчето запали една запалка и освети коридора. Беше много дълъг и широк. По стените висяха портрети. Под всеки беше написано име. Това бяха всички роднини на госпожа Грациани. Всички от които се бяха самоубили. Решихме да влезем в първата стая. Това беше кухнята. Тя не беше много голяма. Имаше само една печка, една мивка, хладилник и няколко шкафа.
-Ти погледни в двата шкафа отляво, а аз ще погледна в другите два отдясно. - обясних му аз и се заловихме за работа.
В първия от шкафовете на рафт бяха наредени чинии. На всички бяше нарисуван знак. Една звезда в кръг. Този символ ми беше познат, но не помнех откъде. Бях го виждала преди. Погледнах към момчето. Той беше взел от шкафа няколко златни чаени лъжички и ги гледаше.
- Тя вече е мъртва. Лъжицете не ѝ трябват. Няма някакви роднини, на които ще им трябват. А на мен ми.
- Може би си прав, но това все пак не е правилно.
- С тях ще мога да си купя дебели  дрехи за зимата и храна. Те могат да ми осигорят добър живот поне за няколко месеца. Просто искам да живея поне за малко спокойно. Без да се притеснявам на следващия ден колко ще е студено, къде да се скрия от студа, каква храна ще си открадна и дали изобщо ще има някаква. Не искам повече да крада. Това не е ли правилно?
Замълчах. Не знаех как да отговоря. Сърцето ми казваше, че това е правилно, но разумът ми ми говореше обратното.
- Ще приема мълчанието ти за съгласие. Ще ги взема.- каза той и напъха лъжиците в джобовете си.
Реших да не мисля за това. Имах по-важна работа. Отворих втория шкаф... Имаше много хлебарки. Бяха навсякъде в шкафа и мърдаха малките си крачка. Тъкмо щях да изпищя, когато момчето ми затвори устата с ръката си. Усетих топлата му кожа и грапавите му пръсти. Явно бяха станали такива от тежкия му живот. Погледнах го. Той ми направи знак да замълча и посочи мястото между печката и прозореца. Там лещеше заспала хрътка. Не знаех как не сме я забелязали до сега. На врата ѝ беше закачена каишка с шипове. До нея имаше кокал с останало сурово месо по него. Огледах коста....тя...тя...беше човешка...