Селото

15

Докато пътувахме гледах през прозореца на колата града. Целия беше изпълнен с много хора. Всеки бързаше за някъде. Никой не се усмихваше или се смееше. Дори никой не плачеше. Сякаш бяха забравили, че живеят. Не ги интересуваше нищо и никой друг, освен самите себе си. Потънали в своите проблеми, те само бързаха за работа, за училище, за някакво важно събитие, без да забелязват, че ще пропуснат най-важното - да живеят. Продължавахме да подминаваме мрачните и сурови лица, докато не стигнахме до табелата за края на града. Тогава се сетих, че това не е пътят за селото. Отивахме някъде другаде.
- Оо, забравих да ти кажа. Извинявай от цялото това приключение забравям много неща. - Лео сякаш пак прочете мислите ми.
- Как го правиш?
- Кое?
- Знаеш какво искам да кажа преди да съм го казала.
- Още, когато се запознахме ти казах това е просто дарба. - усмихна се той. - А сега да се върнем на темата. Къде отиваме? Всъщност и аз не съм съвсем сигурен. Дамиани накъде пътуваме?
- Първо отиваме да хапнем.
- А после? - попитах, макар че като чух, че ще ядем всичко това ми беше достатъчно. Умирах от глад. В болницата не бях хапнала нищо и вече усещах ужасна болка в стомаха ми.
- За после ще разберете като се наядем. За сега храната е на първо място. Все пак приключението ви още не е е приключило, а за да го завършите ще трябва да останете живи, това включва да се нахраните.
Спряхме край една стара пътна закусвалня на близо. Вътре нямаше никого освен един сервитьор.
- Разкарайте се! В обедна почивка сме. Елате по - късно. - извика ядосано той.
- Виж, ние сме много гладни, а и имаме друга работа за вършене. Не искаме много, а и можем да платим. - опита се да го обеди доктора, но сервитьора отново отказа.
- Ей, сега ще се размърдаш и ще ни обслужиш, иначе ще кажа на полицията истината за специалното ви ястие. - изведнъж Лео се обади. Никога до сега не го бях виждала толкова сериозен, а и си нямах никаква представа за какъв специалитет говореше. Но явно заплахата му проработи, защото сервитьора веднага се извини и побърза да ни донесе менюта.
Поръчахме толкова храна, че не бях сигурна дали ще можем да я изядем. След като сервитьора взе поръчката ни и си тръгна, любопитството ми отново се пробуди и попитах Лео за какъв специалитет говореше.
- Все пак съм бездомник, убийце. Да израснеш на улицата е трудно, затова гледаш да имаш други като теб за защита. Влизаш в лошите компании, за да се опазиш от другите. Хората в тези компании най-често са пристрастени наркоманчета, които, за да имат някакви пари за дрога започват да продават. А това място... Тук се събират доста от диларите. Обсъждат, разменят стока.. Мисля, че се досещаш вече какъв им е специалитетът.
Много пъти се бях замислила как е оцелял. Знаех, че е крадял през зимата, за да може полицаите да го задържат на топло в килията и че преди му е помагал и докторът, но не си бях помисляла, че за да не бъде пребит или убит от гадните типове на улицата, той е бил в тяхната компания. Сега за първи път ми мина през главата, че той може да не е този, за когото го мисля. Премахнах много бързо тази мисъл от главата ми. Той толкова пъти рискуваше, заради мен. Как може да си помисля такова нещо за него. Той не е като тях. Той е различен.
- Заповядайте! - сервитьорът веднага прекъсна всички мои мисли, а аз веднага започнах да ям.
Мазните бургери с остарелите продукти сега за мен бяха най вкусното нещо, което съм яла от дни. Бях толкова гладна, че не обръщах никакво внимание какво се случва около мен. Докато не чух изстрел... В закусвалнята бяха влезнали няколко мъже с черни костюми и с пистолети. Пред тях лежеше сервитьорът. Беше прострелян в ръката и крещеше.
- Защо не си държиш устата затворена? Какви си ги дрънкал на приятелчетата си? Знаеш ли колко проблеми ни направи, защото не знаеш кога да говориш? А и на всичкото отгоре си откраднал от стоката ни! Копеле такова! Мисиш че ще оставим нещата така ли? Сега ще видиш с кого си имаш ...
Лео ме дръпна за ръката.
- Бързо! Има заден вход. Трябва да се махаме от тук!
Тръгнахме към кухнята, но явно не бях останали незабелязани. Мъжете започнаха да стрелят. Скрихме се зад бара. Не можех да повярвам, че това ми се случва. Сякаш съм в някой екшън филм. Това беше лудост.
- Тръгвайте аз ще ги разсейвам. Лео, ако не се върна след 15 минути потегляш без мен, ясно?!
Няма да чакате повече. Колкото по-бързо се махнете, толкова по-добре безопасно е. - каза доктора и ми даде ключовете за колата.
- Няма да те оставя.
- Не се притеснявай. Не смятам да умирам днес. Ще се справя, а сега тръгвайте.
Дръпнах Лео и най-сетне влязохме в кухнята. Последното нещо, което видях през кръглото прозорче на вратата преди да излезем от закусвалнята, беше как доктор Дамиани изважда пистолет от вътрешния джоб на якето си и стреля.
Качих се в колата, но Лео остана отвън. Извади от джоба на суичъра си джобното си ножче и тръгна към ресторанта.
- Спри! Какво смяташ да правиш?! Те имат оръжия и са трима. Отиваш към смъртта.
- Аз съм тръгнал към нея още, от когато съм се родил. - усмихна се той секаш нищо не се случва.
- Не можеш просто да влезнеш. Ще те убият. Чуваш ли ме?! Просто спри!
- Кой е казал, че ще влизам. Просто ще им срежа гумите, за да може като тръгнем да не могат да ни последват. Странно е.
- Кое?
- На убийцата ѝ пука за моя живот.
- Не съм убийца. Престани да ме наричаш така. Просто отиди и срежи тъпите гуми.
- А ти по добре влезни в колата, за да сме готови когато той се върне.
- От къде си сигурен, че изобщо ще се върне?!
- Просто му вярвам.