Селото

14

    Докато пътувах в асансьора усещах погледите на хората около мен. Сякаш прогаряха кожата ми. Защо ме наблюдаваха така? Аз бях просто момиче. И тогава се сетих. Още бях по нощница. Сякаш бях някоя луда опитваща да избяга, което и да беше така беше малко вероятно, защото бях с патерици. Но трябваше да сменя тези дрехи. Още не бях изписана. Не можех да изляза така. Щяха да разберат и най-вероятно да ме върнат. Когато вратите на асансьора отново се отвориха, слязох. Не издържах повече да ме гледат така. Като някаква ненормална. Нахлух в първата болнична стая, която видях. Дори не се замислих, че вътре има някой пациент. За моя радост жената, която лежеше на леглото още спеше, макар че беше вече 16:00. Влязох в банята, подпрях патериците на тоалетната и започнах да се обличам, което честно казано беше доста трудно за човек, който не може да стъпва на единия си крак. Тъкмо бях готова да излезна, когато чух вратата на стаята да се отваря. Някой влезе. Сега какво щях да правя?
- Госпожо, време е за последния ви преглед и последните ви инджекции преди изписването. - чух нежен женски глас, най-вероятно беше медицинска сестра или лекарка.
   Преглед. Следователно щеше да трае по-дълго от колкото си мислех.
" Мисли. Съсредоточи се. Трябва да измислиш нещо. Хайде. Мисли."- опитвах се, но не можех. Не успявах да се съсредоточа. В главата ми се въртяха куп други мисли. Образът на трупа в къщата още се появяваше в съзнанието ми. Всеки път ме караше да потръпна. А и кой ме заплашваше? Дали беше убиеца? Нямах време. Лео най-вероятно вече ме чакаше. Полицаите още бяха в болницата. Тогава се сетих. Във всяка болнична стая имаше домашен телефон, чийто номер беше номера на стаята, свързан с номера на болницата. Щях да звънна. Трябваше да проясня мисълта си. Номерът на болницата беше лепнат на чекмеджето до леглото ми, а номерът на стаята беше лепнат върху вратата.
" Спомни си. Всичко зависи от това. Трябва да си спомниш и ще се измъкнеш."- и тогава се сетих. Стята беше на петия етаж и беше първа следователно номерът ѝ беше 501, а номерът на болницата беше 1435. Извадих телефона си и набрах. Надявах се да е така. Чух телефонът да звъни. Успях.
- Ало. Трябва ни бързо персонал. Имаме спешен случай. Имало е пожар във фабриката за  текстилни изделия. Почти всички са с опастност за живота си. - опитвах се да звуча възможно най- правдоподобно и най-вече тихо, за да не ме чуят отвън.
- Веднага идвам. - чух отново онзи нежен глас.
   Обичам старите домашни телефони. Никога не разбираш кой ти звъни. Тя нямаше да разбере, че не ѝ звъни никой лекар или нещо подобно, а просто някакъв номер. Щом чух вратата на стаята да се отваря, изчаках няколко секунди и излязох от банята. Това беше грешка. Пациентката беше станала най- вероятно, за да ходи до тоалетна и в момента ме гледаше уплашено.
- Извинете. Наистина много съжалявам, но нямам време за обяснения трябва да тръгвам.- казах набързо и се махнах възможно за най-кратко време, оставяйки жената объркана.      
    Хвърлих нощницата в кошчето за боклук в коридора и се мушнах в асансьора преди да тръгне. Усетих се, че дишам очестено и се опитах да се успокоя, за да може хората отново да не ме зяпат. Явно всички хора знаеха, че е неприлично да се зяпа, но и всички го правеха. След като асансьорът спря на партера. Побързах да изляза. Чух една медицинска сестра да се оплаква на един лекар, че някой ѝ е казал, че има спешен случай и как можело хората да се гаврят така с болниците. Щеше ми се да ѝ кажа, че нямах друг избор и че това не беше някоя тъпа шегичка, но не можех. След като се махнах от болницата, един излъскан черен Мерцедес спря рязко пред входа и задната врата се отвори.
- Бързо. Влизай вътре. Нямаме време. - Лео изкрещя от колата.
  Влязох веднага, както той ми каза. Двигателя избръмча и потеглихме рязко. Обърнах се да видя болницата за последно и видях полицаите да излизат, тичайки и много уморени.  Спряха се пред входа и се огледаха.
- Какво си направил ? -  тогава обърнах внимание на човекът, който шофираше колата. Това беше доктор Дамиани.
- От къде знаеш, че нещо съм направил? - отговори Лео.
- Видях ченгетата да тичат. Как ги разсея да не ме видят?
- Не е важно.
- Важно е. Какво направи?
- Заговорих ги малко за това как са семействата им и как върви работата.Иии...гепих на комисар Бруно пистолета.
- Какво? Ти нормален ли си?
- Спокойно. Върнах им го.
- Как?
-  Емии.... Думата не е точно върнах . По-скоро подхвърлих назад, докато бягах от тях.
- Не измисли ли нещо друго?
- Нямах време за мислене, а и те нищо не могат да ми направят. Аз им върнах пистолета. И не могат да ме задържат, защото това означава, че трябва родителите ми да платят глоба, а аз нямам родители. Те знаят, че съм бездомен. Само не трябва да се мяркам пред тях няколко дни или седмици, за да не ме пребият в яростта си.- той каза това толкова спокойно и накрая се разсмя.
   Как може да не го е страх какво може да стане? Чувствах се виновна, че го забърках в това.