Селото

3

Полицаите ме бутнаха на задната седалка на полицейската патрулка, ако изобщо това може да се нарече полицейска патрулка. Самата кола беше Лада. Най-вероятно беше от времето на баба ми. И на вратата ѝ беше написано с маркер с главни букви "ПОЛИ..ИЯ" като буквата 'ц' дори не се виждаше. Сирената, всъщност беше записана на касета и я пускаха на радиото.
След като пътувахме няма и 4 минути слязохме пред една къща. Прозорците и бяха запечатани с дъски. Покривът всеки момент щеше да пропадне, а вратата се крепеше само не едната си панта. Това беше полицейското управление. Вътре не беше по - добре от отвън. Подът се беше подул от влага и в него имаше няколко дупки. При всяка крачка на по - дебелия  полицай подът скърцаше. Имаше 2 стаи и един коридор, на когото бяха наредени столове, на повечето от които им бяха счупени краката. Едната стая беше офисът, а другата залата за разпитване. Полицаите ме оставиха на един от столовете с предтекста, че имат работа и отидоха в офиса си с един пакет понички. Не знам защо толкова се притеснявах, все пак не аз бях убила жената. Разсъждавайки над това, изведнъж чух скърцане от пода. В тъмния ъгъл на коридора седеше момче. С руса рошава коса, отдавна несресвана, и с изпокъсани дрехи.
- Няма ли да кажеш поне едно здравей? - попита ме той, макар че като говореше сякаш не си движеше устата.
- Здравей. Извинявай не те видях.
- Невидим ли ме наричаш. Спокойно, в това село, колкото и да е малко, никой не ме забелязва. Ти защо си тук, кукло? Да не си откраднала някое червило на някоя грозна бабка? - каза той, намигвайки ми.
Тогава забелязах очите му. Двете бяха различни. Едното му беше светло синьо като чистата вода на някое планинско езеро, а другото кафяво, почти черно. Сякаш дявола го беше проклел.
- Тук съм за убийство. - отвърнах, с опит да не показвам изненадата си от очите му.
- Виждам, че си забелязала очите ми. Явно и ти като повечето хора ги виждате като проблем. Сякаш само с поглед мога да те заровя жива на хиляди километри под земята.- той замълча за миг и издиша тежко. - И така кого си убила? Забавно ли ти беше? Взе ли си нещо от трупа за спомен? Някой нокът, кичур коса, парче зъб. Поне да помниш първото си убийство.
- Не съм убивала никого. Дори не знам чий беше трупа и на кой му е забавно да убива?
- Човека с белезниците каза, че не е  убил никого. Не знам дори как се очаква да повярвам. И на този свят има много психопати, на които им е забавно да се чувстват висши като убиват. Има най-различни хора на този свят.
- Тези полицаи няма ли най- сетне да дойдат да ме измъкнат от теб.
- Е, не съм чак толкова досаден.А и те попринцип се бавят много, а не вършат нищо.
- Тогава защо изобщо ги има?
- Защото хората се чувстват безопасно и така не създават проблеми. Представи си ако ги нямаше. Всеки човек щеше да има пистолет за безопасност и няма да му пука дали ще убие, защото няма да има наказание. Нали го е направил, за да се защити?
Замислих се над думите му. Можр би това непознато момче беше много близо до истината. Може би беше право. Но нямах време повече да мисля, защото полицаите дойдоха и ме заведоха в стаята за разпити.