Селото

6

Когато се прибрах вкъщи( ако мога да нарека това мой дом), вътре беше толкова тъмно, че не можех да видя ръцете си. В края на коридора под вратата на трепезарията се виждаше, че вътре мъждука лека светлинка. Открехнах леко вратата и влязох в стаята. Вътре родителите ми и баба ми бяха насядали около кръглата мраморна маса покрита с червено кадифе.Тя ми напомняше със страшната си визия на кървавото и студено тяло на бедната госпожа Грациани. Когато ме видя, баба стана леко, като се подпря на масата и се доближи бавно до мен. Погледна ме в очите с нейните зловещи сиви очи, чиито зеници едвам се забелязваха. Тя протегна набръчканата си от старост ръка, държейки един стар и изпокъсан колан на дядо, и с един силен замах ме удари по лявата буза. Колана сякаш се залепи за лицето ми. Бузата ми гореше, сякаш някой беше допрял до нея горящо желязо. От крайчето на устните ми потече капка топла кръв. Очите ми се насълзиха, но не трябваше да плача. Това само щеше да влоши нещата. Стиснах зъби и замълчах. Погледнах я в очите. Как може да се води мой роднина?Колко мила беше, когато пристигнахме? Коя баба би причинила болка на внучката си ?
- Това е за дето ме посрами пред цялото село. Сега всички ще наричат тази свята къща "Домът на убийците". Донесе срам и позор на цялото ни семейство. Ще ни запомнят с това и ще ни отбягват. Не можа ли да се сдържиш  малко. Да се постараеш да покажеш добрите си черти, но не.. Аз знаех още от началото, че нещо в теб не е наред. Някаква психическа болест или проклятие, но родителите ти искаха да те задържат и ето какво стана. - започна да крещи и да се вайка тя.
Настъпи мъртво мълчание. Не смеех да кажа и дума. Родителите ми не застанаха на моя страна дори не ме попитаха какво всъщност се е случило. Те просто си седяха мълчаливо, втренчени в снежно бялата стена. Тъкмо, когато си помислих, че е по- добре да се кача в стаята си, баща ми се обърна съм мен и ми каза сурово:
- Мисля, че баба ти е права. Даже това не ти стига като наказание. Няма да ядеш вечеря и закуска. Няма да излизаш от стаята ти цял месец и не искам да те виждам близо до старата ти мила баба. Ще я съсипеш. Време е да си ходиш в стаята.
Качих се в стаята си и легнах на леглото. Загледах се в тавана. Наистина ли тате беше на нейна страна? Той дори не ме погледна, когато ми говореше. Защо? Дали мислеше, че наистина съм убийца и го беше страх да ме погледне, защото щеше да види в очите ми едно чудовище? Не знаех отговорите на тези въпроси, но нямаше и време да ги мисля. Сложих възглавницата под чаршафа, загасих лампата и заключих вратата. След като си сложих якето, открехнах прозореца и бавно пристъпих на перваза. Малко трудно се покатерих на дървото и слезнах по клоните му надолу. Когато стигнах последния, скочих и осетих меката почва под краката ми. Бързо напуснах двора и тръгнах към фабриката. Време беше да разгледам дома на госпожа Грациани.