Селото

10

Продължихме да вървим. И двамата мълчахме. Никой от нас не знаеше какво да каже. Най-накрая стигнахме една врата. Цялата беше в дърворезба. На нея бяха изобразени девет кръга. Сякаш хората в тях се движеха. Стреснах се, но не можех да отделя поглед от тях.
- Какво е това? - попитах.
- Деветте кръга на ада....Невероятна дърворезба.
- Чела съм за тях. Но не съм сигурна, че искам да вляза през тази врата. Най-вероятно не е случайно, че точно адът е изобразен на нея.
- Права си, но имаме ли друг избор? Не можем да се върнем нито да останем завинаги тук.
- Добре, но ти си пръв.
Момчето застана пред мен и бутна вратата. Тя се отвори с изкърцване. Това, което видях от другата страна беше потресаващо.Стаята приличаше на пещера. Стените не бяха изгладени. Може би, защото е нямало смисъл, защото в цялата стая имаше само едно нещо. От тавана висеше метална кука, за която беше завързано бесило. Въжето беше дебело и грапаво. Какво ли е чувството да си завързан за него? Дали болеше много? Страшно ли беше? Дали наистина виждаш целия живот пред очите си? Въпросите изчезнаха щом видях пода. Под бесилото беше нарисувана същата пентаграма. На петте лъча на звездата имаше свещи, които не бяха запалени.
- До тук сме. Няма къде да отидем. Защо го направи? Сега сме в по-лошо положение даже от преди. Ще умрем в дупка колко хубаво.-изведнъж се обади момчето.
- Престани да ми се караш. Ще намерим начин.
- Пак започна темата за надеждата. Разбери, че тя няма да ни помогне. Просто ако ти не беше ни забъркала в това нямаше сега да ме на прага на смъртта. Ти си виновна. Не знаеш какво вършиш и така поставяш и двама ни в безизходица.
- А ти знаел ли си какво вършиш, когато си оставил майка си да умре? - побеснях, но веднага след като го изрекох съжалявах за думите си, но вече беше късно. - Съжалявам... Наистина не трябваше да го казвам... Наистина съжалявам.
Той отиде до отсрещната стена и седна на земята. Не знаех какво да правя. Не можех да отида до него. Просто седнах до стената, където бях стояла, и се опитах да не мисля за студа. Градусите със сигурност бяха под нулата. Момчето отсреща стана, дойде при мен, съблече си суичера, като остана по тениска, и ми го подаде. Тогава забелязах, че всъщност треперя.
- Благодаря .- казах, докато обличах суичера.- Но защо го правиш?
- Всеки понякога казва нещо, което не е искал. Няма смисъл да те оставя да умреш от студ, заради едно изречение. А и ако те бях оставил да умреш щях да остана тук още няколко дни и да си умра сам, докато трупът ти мирише гадно.
Разсмях се. Сетих се, че ако в града бях изтърсила нещо такова на някой приятел, щяхме да сме скарани за няколко години, а и този приятел щеше да прати някакви мутри да ме пребият или обвият къщата с тоалетна хартия, а може и да я запалят. Може би тук в това забутано село щях да имам истински приятел. Може би.
Момчето продължи да зяпа стената зад мен.
- Какво гледаш? - както винаги го попитах.
- Виж тук има малка дупка в стената като дръжка. А там има вдлъбнатина линии, които оформят правоъгълник около дупката. Изчакай малко.- аз се изправих, а той почука на стената.-Кухо е. Това не е стена, дори камък не е.
- Това е врата. - възкликнах аз. - Седяла съм облегната на нея през цялото време и не съм забелязала. Колко съм зле.
Той си дръпна вратата, като си мушна ръката в вдлъбнатината. Момчето се мъчеше да я отвори, но тя беше здраво залостена. Тя беше наистина като част от скалата. По челото му се стичаха няколко капки пот. Той продължаваше да опитва, докато най-накрая успя да открехне вратата. След като я отворихме в очакване да ни изведе от тук, разбрахме, че тя води просто до поредния тъмен коридор.