Селото

11

В коридора беше още по-студено. Не знам как момчето не измръзваше или поне не показваше, че му е студено. Аз бях с неговия суичър,а имах чувството, че всеки момент ще стана на ледена висулка. Този път стените в коридора бяха изгладени с бели големи плочки отгоре. На пода имаше дълъг червен килим. Едната стена беше цялата в големи железни вратички.
- Не може да е... Нали не може?!... Това е лудост.... Прилича, но най вероятно са обикновени шкафове... Нали?!.. -едвам казах аз с тракащи от студа зъби.
- За да сме сигурни, по-добре да проверим. - той беше разбрал какво имам предвид.
- Не може ли просто да ги подминем?!
- Ти сериозно ли?! Нали за това сме тук. Да разберем нещо,за което полицията даже не е подозирала.
- Прав си, но ти ще ги отвориш.
- Не. Миналия път аз отворих вратата. Сега ти ще ги отвориш.
Преглътнах. Сега или никога. Хванах дръжката на една вратичка. Тя беше ледена. Все едно пипах лед. Тогава я дръпнах и отворих нещото подобно на шкаф. Изпищях. От очите ми се стекоха няколко сълзи от страх. Щом видях какво има вътре паднах на земята и закрих очите си. Не исках да го виждам пак. Както предполагах, това бяха фризери, а целият този коридор беше морга. Когато отворих вратичката, от вътре излезе още по леден въздух, а там видях труп на един мъж. Явно тялото беше от много време там, защото въпреки много ниската температура на камерера позеленялата кожа вече беше започнала леко да се разлага. Тялото беше подпухнало в коремната област. Явно някои от органите се бяха втечнили и отстрани на тялото имаше течност. Коса нямаше. Клепачите му бяха отворени, а очите бяха изцъклени, вече заприличащи на котешки. Миришеше ужасно. Усетих как момчето потрепна. След това затвори бързо вратичката и се наведе към мен. Аз го избутах, приклекнах и изповръщах малкото храна, която имах в стомаха си. Той ми подаде кърпичка. След като си избърсах лицето я хвърлих на земята. На него не му трябваше кърпичка миришеща на повъръщано. Щях да му купя нова. Той опита да ме повдигне. Едвам се изправих. След като отново станах на крака той ми каза тихо:
- Извинявай. Наистина мислех, че няма да бъде нещо толкова лошо. Мислех, че няма чак толкова извратени хора, които да имат морга под спалнята си. Да спиш над непогребани тела. Това е зловещо.
- Няма нищо. Но защо, мамака му, тези тела са тук? Както броя вратичките труповете са около 24.
- По врата му имаше леки синини. Най-вероятно от бесило. Те сигурно са роднините на госпожа Грациани, които са се обесили. Нещо като сатанински ритуал. Това обяснява и пентаграма. След като са умирали и когато полицията им ги е връщала, те не са ги погребвали, а са ги докарвали тук. Най-вероятно има трупове, които седят тук от 30 години, даже и повече, станали вече на скелети.
- Това е като филм на ужасите. Не знам за теб, но аз искам по-бързо да се махнем от тук.
Тръгнахме бързо с надеждата в края на коридора да има врата. Аз продължавах да светя с факлата, опитвайки се да не обръщам внимание на фризерите за трупове. Когато те свършиха, за малко да се откажа, но видях врата. На нея имаше същата дърворезба като на по-миналата. Отворихме я. Зад нея имаше още стълби. Бавно започнахме да се качваме по тях. Те не бяха хлъзгави като предишните. След един завой видях в края на стълбите лека светлинка. Това може би беше изхода. Щяхме най-сетне да излезем. Затичахме се нагоре. Най-накрая щяхме да се махнем от тази ужасна къща. Когато стигнах вратата, я дръпнах, но тя беше заключена. Момчето започна да я бута. Като разбра, че по този начин няма да се получи и че не може пак да я отвори с фиба, защото светлината от факлата не му достигаше, той започна да я рита. Така счупи една дъска. Скоро станаха две. След това три... И най-накрая излязохме. Забелязахме, че вратата е все едно на една барака зад няколко храста в горичката отстрани на къщата. Изгасиха факлата. Толкова се радвах. Притеснението ми, че никога няма да избягам от там,изчезна. Но радостта ни беше потушена от лай. Хрътката беше излязла по някакъв начин от къщата и вече ни беше видяла. Тръгнахме да тичаме към селото, но тя беше много бърза и макар нашата преднина скоро ни настигна. Момчето беше пред мен Хрътката продължи да ръмжи и да лае. Изведнъж тя изчезна. Тъкмо си помислих, че сме избягали от нея и тя изкочи от един храст и ми захапа крака. Изревах с цяло гърло. Острите зъби се забиха в кожата на крака ми. Ужасяваща болка. Тогава забелязах, че все още държа факлата, но нямах сила да ударя хрътката. Момчето дойде при мен, взе фалклата от ръцете ми и прасна по муцуната кучето. То изръмжа, но момчето продължи да го удря. Когато видях кракът си цялия в кръв, ми прилоша и се оставих на болката. Тя ме обгърна като майка и аз загубих съзнание.