Селото

9

- Трябва да слезем надолу. Нямаме друг избор, а и кой знае, може да намерим изход. - казах на момчето и тръгнах по стълбите.
Те бяха навити и стръмни. Камъкът ,от който бяха направени, се беше излъскал от много стъпване по тях. Няколко пъти се подхлъзнах. За да не се случи още веднъж, започнах да се държа за стените. Тя бяха грапави и студени. Колкото по-надолу слизахме, толкова повече температурата ставаше по-студена. По едно време на стената напипах нещо метално. След това дървена дръжка. Това беше факла. Извадих една запалка от джоба си, която винаги носих със себе си, и запалих факлата.
- Виж намерих решение на проблема с тъмнината. - изхилих се аз и започнах да размятам запалената факла пред лицето на момчето.
- Разкарай това нещо от мен. Просто стой далеч и не се доближавай. - за първи път го виждах толкова груб.
- Какво ти става? Няма да те запаля. Стегни се. - и тогава се сетих. - Явно и ти си имаш ахилесова пета, нали? Страх те от огъня.
- Всеки човек го е страх от нещо. Ако не те е страх от нищо или си луд или си глупак, а най- често си и двете.
- Да, но всеки има причина да го е страх от нещо. Ти защо се страхуваш от огъня?
- Не те интересува и не ти трябва да знаеш.
- Щом питам явно ме интересува, а и сама мога да си преценя дали ми трябва. Хайде разкажи. Имаме време, а и няма какво да правим докато вървим.
- Офф, добре, само махни това нещо от мен.
След като отдалечих факлата от него. Той започна разказа си:
-  Когато съм се родил и баща ми е видял очите ми, е заявил, че не ме иска и че аз съм позор за семейството. Казал, че най-вероятно дяволът ме праща, за да им влоша живота, и че било по-добре да ме убият, за да не нося нещастие на семейството. Майка ми не се съгласила и баща ми си тръгнал и заминал в чужбина. Тя на пук на баща ми казала на всички, че съм негов син. В течение на времето тя започнала да полудява от самотата и от това, че се е грижила сама за мен. Когато станах на 6, тя съвсем бе откачила, но това не беше най-лошото. Тогава разбрах, че е болна от рак. Нямахме пари за лекарства. Живеехме в бедност. Продадохме всичките играчки и повечето мебели, за да може тя да се лекува. Но парите пак не стигаха. Баща ми се беше върнал от чужбина. Когато разбрах, отидох да го помоля за пари за лечението на мама, но той отказа. Той ме видя и ме изрита от дома си и каза, че аз съм виновен за всичко, което се е случило на майка ми. Тръгнах си и когато стигнах вкъщи видях майка си в много лошо състояние. Беше седнала на люлеещия се стол със затворени очи и пееше несвързани думи. Не мърдаше. Отидох при нея. Опитах да я успокоя. Говорех ѝ да спре, но тя сякаш не ме чуваше. Изведнъж отвори очи  и ме погледна. Двете ѝ очи бяха различни. Също като моите. Исках да ѝ кажа нещо, но не знаех какво. Тогава тя спря да пее. Отвори отново изсъхналите си устни и ми каза само една дума "Бягай!". Тогава чух шум отвън. Някой трошеше стъклата. Аз опитах да убедя майка си да стане и да си тръгнем, но тя отказваше. Тогава направих най-глупавата постъпка в живота си. Избягах. Излязох от къщата през задната врата. Тогава чух пукот и гръм. Цялата къща беше пламнала в пожар, а аз просто седях отстрани и гледах. Крещях и ревях. От тогава съм бездомен. Разбрах от хората в селото, че баща ми се бил напил. Решил, че детето му му носи само срам и позор. Купил бензин и залял къщата отвън. След това я запалил. Полицията го заловила и го пъхнала в килията до живот, защото го обвинили за убийството на майка ми. Но той не беше виновен. Бях аз. Не трябваше да я оставям. От този момент бях не само бездомен, но бях и без родители и най-вече бях станал убиец. Бях се превърнал в чудовище.
- Не си виновен ти. Опитал си се. Не си убиец нито чудовище. - казах му аз, но той не ме отрази.