Селото

12

Събудих се покрита с бели чаршафи, върху твърд матрак. Отворих по-широко очите си и разбрах, че съм в болнична стая. Стените бяха с бели плочки и ми напомняха за коридора в къщата. Трепнах. Отвратителният образ на трупа се върна в съзнанието ми. Тогава се сетих за хрътката и за крака си. Извадих го от чаршафа. Беше превързан. Почувах болка и изведнъж вратата се отвори.
- Не е добре да мърдаш. Състоянието ти може да не е толкова добро, но си късметлийка, че не се е стигнало до по-лошо. - в стаята се появи мъж в бяла престилка на около 30 години с очила. Този мъж най-вероятно беше лекарят.
- Какво ми има? Кога ще се оправя? От колко време съм тук? Кой ме докара? Къде съм? Кой сте вие?- толкова много въпроси ме мъчеха.
- Кучето е разкъсало кожата и мускула на прасеца ти. Разкъсването на мускула е от 2 степен. Ако кучето не се беше махнало можеше дори костта да ти е счупена и разкъсването да е по-лошо. Госпожице Еспозито, вие сте тук от 24 часа и днес следобед ще ви отпишем от болнница "Бенедикт Крисп" . Ще ходите с патерици около седмица или и повече и след това може и да вървите, но ще ви боли. Напълно ще се оправите след 4 седмици. На другите въпроси ще си отговори Леонардо.
-Кой е Леонардо?- попитах очудена, опитвайки се да преработя цялата информация, която лекаря ми беше дал.
- Е, как кой?! Момчето, което те спаси. Приятеля ти. Да нямаш амнезия? Може би трябва да те погледнем по обстойно. Може да си си ударила главата.
- Не! Няма нужда. Наред съм. Просто аз му викам Лео и не знаех, че цялото му име е Леонардо. - излъгах аз като се постарах да прикрия объркването си.
- Добре, оставям те. - каза за последно той и излезе от стаята.
  Тогава влезе момчето.
- Честито оздравяване. Не ти нося подаръци, но нали знаеш ти не искаш да крада, а аз не мога да си ги позволя.
- Не ми трябват, Лео. Така ли се казваш?
- Не... Да... Виж... Само господин Дамиани ми казва така. Той ми обясни, че това име ми отива, че аз съм бил самия прероден Леонардо Да Винчи.
- Кой е господин Дамиани? И защо да си преродения Леонардо да Винчи? Обърках се още повече.
- Господин Дамиани е лекарят, който до преди малко беше тук с теб. Той живее в селото, но работи тук в болницата в градчето. Той ме приютява понякога у тях когато има буря или е много студено, но след като му взеха къщата и сега живее при една бабичка не може. Той те докара до тук , оперира те и заши раната. Дамиани е много добър и умен човек. Когато разбра, че не ходя на училище, той ме обучаваше у тях да пиша, да чета, да смятам и други подобни неща.- той замълча за малко, а аз през това време осмислях казаното.
" Ето защо знае толкова много и ето как е оцелял до сега. Ако беше обикновен бездомник нямаше да знае нищо."- помислих си аз, но скоро мислите ми бяха прекъснати от него. Той продължи разказа си:
- А за това защо ме нарича Леонардо. Емииии... Имам таланта да рисувам и той си мисли, че някой ден ще стана велик като Леонардо да Винчи, но аз знам, че това няма да стане.
- Може да ми покажеш някоя твоя рисунка. Поне вече знам как да те наричам.- засмях се аз, но изведнъж се сетих да го попитам нещо.- А извинявай за въпроса, но как като си живял с майка си до шестгодишна възраст тя не ти е дала име?
- Тя не искаше хората да разберат за недъга ми. Мислеше, че те ще реагират като баща ми, затова си седях само в къщи и според нея като не се срещах с други хора нямаше смисъл да имам име.
- А родителите ми? Няма ме от цели 24 часа. Ще ме убият.
- Спокойно. Господин Дамиани им каза, че ти си му разказала, че те са забравили вратата отключена и ти си решила да ги изненадаш като купиш продукти и им направиш закуска. На път за  магазинчето на леля Лучия едно улично куче те е подгонило, незнайно защо и те захапало. Аз съм те видял и съм повикал Дамиани, който те е закарал в болницата.
- Те повярваха ли на тази глупава история?
- Много странно, но да.
- А Дамиани защо го е казал? Той знае ли цялата история?
- Извинявай, че му казах без да те попитам, но ти беше в безсъзнание, а и той ще ни помогне.
- Сигурен ли си?
- Вярвам му.
- А аз вярвам на теб, следователно трябва да вярвам и на него.
- Сега трябва да си почиваш. Достатъчно приживя тези дни.
Той стана и тръгна към вратата.
- Лео, благодаря ти, че ме спаси. - казах му тихо аз.
- Няма защо, убийце.- отвърна той, усмихвайки се, и напусна болничната ми стая.