Първата и Последната в сенките

9.

-Хей,Мей. Всичко свърши. Отвори очи.
Бях коленичила до малкото момиченце и се опитвах да я накарам да спре да стиска здраво очите си.
Роналд преживя пътуването сравнително добре,а Лий беше най въодушевен от станалото.
-Хайде,трябва да тръгваме.
Мейсън слезе от джипа и отвори задните врати,където трябваше да се качим ние.
Но имаше място само за трима.
-Лео...
-Лий.
-Лий - Мейсън погледна към мен и аз му кимнах.- Добре. Ти ще трябва да се преобразиш и да си в нечий скут,защото няма място и...
-Къде трябва да стигнем?
-Моля?
-Тоест къде трябва да отидем?
-Марко! - изкрещя Мейсън по-силно от очакваното.
-Да?!
-В кой град ще спрем?
-Малта.
-Значи по същия път както преди?
Марко заби поглед в Мейсън. Явно той не знае...
-Ден за ден- каза просто Мейсън.
-Добре...хайде всички! По бързо!
Едвам Роналд и Лий натикаха Мей в джипа,а преди Мейсън да се качи до Марко ме погледна и каза:
-Ами ти?
-Ще се видим в Малта,а ако не там - на летището.
-Сигурна ли си? Ще се справиш ли?
Той затвори вратата на джипа и се доближи до мен,а зад него започна да се вие черна завеса,която ни отделяше от джипа.
През нея не виждах абсолютно нищо.
-Сигурна ли си?
Той сложи дясната си ръка на лявата ми буза,а другата постави бавно на ханша ми, притегляйки ме по близо до него.
Отпуснах се в неговата дясна ръка и затворих очи за секунда.
Когато ги отворих прошепнах:
-Да. Ами ти?
Той се отдръпна от мен за секунда,започна да върти глава и когато ме погледна в очите просто ми каза:
-Да. Сбогом,Коралайн Вийст.
Не знаех защо го каза. Нямаше ли да се видим?
Той ми обърна гръб,но аз го хванах здраво за китката и го придърпах отново да ме погледне.
-Защо сбогом?
-Защото вече си почти Врана. Това,което трябваше да направиш,е да се слееш с тях. Е,ти го постигна. Доволна?!
Тогава той се отдръпна от мен и стигна до тъмната завеса от сенки.
Но тя не се свали. Той не мина през нея, просто стоеше там сякаш искаше да се върне и да ми каже нещо...
-Знаеш ли коя е Вирджиния?- попита ме накрая.
-Сянката взела твоята сила.
-Да,но не знаеш защо,нали?
-Не. Кажи ми.
-Не се доближавай до мен.
Тогава спрях само на крачка от него. Какво намекваше??
-Смятам да отида в лагера и повече да не мина отвъд стената.
-Разбирам те...
-Не,не ме разбираш. И сега тя е точно зад теб!
Тогава той се обърна и показа тъмното петно зад мен.
Леко наклоних грана наляво, за да я видя.
Но това не беше Вирджиния.
Дори не позна сестра си...
-Коя ..е.. тя? Трябва да ми кажеш,защото тя няма да го направи.
-Вирджиния ли? Тогава попитай баща си,той ще ти каже коя е тя.
Не разбирах нищо. А исках да разбера! Исках да разбера какво криеше Мейсън от мен.
Преглътнах и се доближих до него.
-Какво криеш от мен?
-Нищо. Не те засяга. Рано или късно сигурно ще разбереш.
-Искам да е рано.
Тогава той се отдръпна от мен,за да ме погледне в очите и аз сложих едната си ръка на лицето му.
-А аз късно.
Това бяха последните му думи преди да го видя за първи път да плаче,видях как една сълза бавно се спусна по бузата му,където беше моята ръка.
-Толкова съжалявам...
Отдръпнах ръката си и махнах с другата към черната завеса.
Отидох бавно до джипа.
-Хей,деца,Марко. По добре е да не споменавате как сте стигнали до тук на Мейсън. Чувствителен е на тема използване на силите.
-Да,така ще е най добре,деца.
Марко се обърна към тях ,а после към мен. След което заби поглед в земята,по точно в сянката на Мейсън,от която се отделяше Жорж.
-Ясно.
-Кое е ясно,Марко?
-Нищо.
Тогава се облегвах на вратата на джипа и я ударих леко.
-Тогава ще се видим в Малта. С Лий сме пътували в друга кола.
Обърнах се към Лий ,който слезе от джипа и се доближи до мен.
-Мейсън! Хайде,братле,качвай се!
-Ъ? -Мейсън гледаше Марко все едно нр знаеше къде се намира.