Първата и Последната в сенките

21.

Нищо не разбирах.
Вече Първият не ми обръщаше голямо внимание и през целия път в колата цареше мъртвешка тишина.
Исках да говоря с Вирджиния и да си изясня защо се върнах. Исках да пътувам с Мейсън, но Той не ми разреши,защото искал да ме наглежда.
Глупости! Просто не искаше да говоря с Мейсън.
Толкова.
Нямах си и на представа къде се намирах, нямаше какво да правя,затова и беше толкова по-лесно да се унеса и да заспя...
Но не исках да сънувам точно това.

********************************************
-Отиваме на малка екскурзийка!Хайде, Кори,събирай си багажа!
Какво правеше той тук?? Не го бях виждала от ужасно дълго време,а сега просто се появява и ми казва да го последвам.
Качих се бавно по стълбите на втория етаж и влязох в стаята си,сядайки на земята. Затворих вратата и облегнах гърба си на нея. Въздъхнах.
Видях през прозореца синьото небе над задната ни градина...може би за последен път.
-Не ми противоречи,Виктор!
-Тя е моя дъщеря,Томас! Още щом ми я бутна на входната врата се отказа от нея! Аз решавам дали да тръгне с теб или не!
-О така ли? Айде да видим дали няма да тръгне,когато нищо тук не я задържа!
-Скъпа!
Чух как нещо се сгромоляса на пода и аз отново затворих очи.
Долавях всичко,каквото ставаше на долния етаж. Знаех какво е направил чичо,исках да повярвам,че не е,но ...той го бе сторил.
-На какво си готов,Томас?! Убий ме,но тя никога няма да направи онова,което ѝ наредиш!
-О я млъквай! Нищожен си,братко.
-А ти си запленен от власт!
-Аз ти дадох безсмъртие!
-Вземи си го,не го искам,не искам нищо от теб!
-Но взе Коралайн нали?!
-Тя не е вещ,Томас. Томас?
-Не мога повече! Не мога да ги удържа...
Чу се отново тупване на нещо върху пода.
-Томас!
Не чух отговор от чичо.
-Томас,не виждаш ли в какво се въвличаш!?
-С...съжалявам. Виктор.
И това беше последното.
Чух как баща ми извика и това ме накара на стана светкавично от пода и да си събера багажа.
Взех само най-необходимото,защото за останалото не остана време,тъй като чичо влезе.
-Е,миличка... Да тръгваме.
-Те...отидоха ли си?
-Да,съжалявам аз...
-Не ,говорех за... тях.
-О. Ами да,отпратих ги.
-Сигурен ли си?
Той поглати глава и взе сака ми,в който бях набутала дрехите си и някои мои скъпи вещи.
-Много ли искаш да ги вземем?
-Така ще се чувствам по-спокойна.
-Да,добре...ами...
Той тръгна надолу по стълбите и аз бавно го последвах.
Очаквах да видя мъртвите тела,но той ги бе скрил някъде. Бе останал само споменът за тях,дори кръв нямаше. Но имаше на едно място очертанията на сянка,видно на майка ми. Преглътнах и изтичах бързо навън,а пред мен се бе образувало едно черно кълбо от сенки,пред което стоеше чичо. Когато застанах зад него, той метна куфара ми в черната мрежа от мрак и ми направи път,за да мина пред него и да отида там,където той искаше.