Първата и Последната в сенките

10.

Дишах бавно и осмислях всичко,което бях разбрала за кратките две минути,в които Лий беше в тоалетната.
Боже колко се радвах,че той се върна, защото не исках да разбирам повече...
Имах чувството ,че някой ме бе бутнал от висока скала и падах право към океана,а когато Мейсън завърши диалога си с мен...
Тогава усещах вече как потъвам...
-Майка ми е нещо много специално...Тя е била в нещо като връзка с Филип, господарят на Долния свят. Били в много близки... отношетия.
Тогава той бе показал себе си с една ръка като доказателство явно.
-Но когато Вийст реши да превземе властта над Черните е...тогава настана наистина ужасно. Това беше преди около шест години... До тогава всички необикновени живеехме мирно и нямахме спречквания с хората. Беше съвсем нормално.
Помнех чувството,което усетих ,когато той ми разказваше тази история...Думите му все още кънтяха в ушите ми.
-Томас направи това на майка ми,за да може да я защити. Сега тя няма тяло,но е все още жива и последно знам,че живее в Долната земя,въпреки че отделената ѝ сянка е на Земята. И тази мисъл ме обгръщаше и ме изгаряше жив...
-Тя го е направила и с ...
-Мен? Да.
Тогава си спомних как бях забила поглед в пода,решена да му задам един много важен въпрос,е,който тогава ми се стори важен.
-На колко години си?
Това беше малоумен въпрос,но исках да знам. Той със сигурност бе роден преди цялото това нещо да се случи.
Но той тогава мълчеше. Защото просто му беше по лесно да замълчи,за да не ме излъжи.
-Деветдесет и девет.
Очаквах да каже някакво по малко число...
Как бе оцелял толкова?? Как?!
Тогава вратата на тоалетната се отвори и Лий се приближи бавно към нас.
Мейсън ме хвана за ръката и остави единия си пръст на китката ми,правейки черно петно върху нея.
-Сенките живеят колкото си поискат.
Той стана преди Лий да попита дори защо е тук.
Просто изчезна...

През целия полет търках лявата си китка и се опитвах да прикрия с палтото си гадното черно петно,оставено ми от него.
Рон извика нещо на Лий и той се надигна ,за да го чува по добре.
Тогава събрах смелост да погледна петното. Но не беше само едно.
Имаше две огледално разположени черни петна.Все още погледът ми бе мътен, осмисляйки информацията,дадена ми от Мейсън.
Той дали можеше да ме лъже?
Протрих очи и видях по-ясно знака.
Контурите оформяха черни остри и извити в крайщата дебели линии,които много прилимаха на рога.
Знакът на баща му.
Не можех да повярвам ,че той просто така дойде и ми го каза.
Защо ли ми го беше казал толкова рано, дали знаеше,че щях да замина веднага, след като ги изпратя до лагера...
-Ариел,ела тук за малко!
Марко беше леко разтревожен,гласът му бе твърд ,но трепереше леко.
-Да?
Седнах срещу Ванеса и Марко с присипнало гърло. Не видях Мейсън покрай тях.
-Това е очастъка на групата Бели,които се упражняват. Знаеш какво ще последва...
-Без заобикалки. Искаме да разкараш облаците.
Но аз казах без никакви сили, нали?
Или по-скоро без тъмни сили,но аз другите не можех да ги контролирам!
-Не мога. Не знам как и не мога да ги контролирам.
Чувството,когато признах това,бе ужасно. Те ме молеха за помощ ,а аз не можех да направя нищо. А те ми помогнаха толкова много.
-Просто опитай!- опита се да ми даде кураж Ванеса.
Изпуфтях и се запътих към кабината на пилота.Поне ще опитам,ще се опитам и ще се проваля.