Първата и Последната в сенките

18.

Последно помня как очите на Мейсън гледаха мойте с толкова много злоба и желание да ме залови,ръцете му,които ме теглят към него, и една бяла ледено студена ръка,докосваща рамото ми, оставяйки кървави следи по якето ми.

Нещо в главата ми издрънча и се събудих , бавно ,прокарвайки ръце по краката си, опипвайки дали са цели.
И ръцете ми бяха наред,с изключение на няколко натъртвания по лактите.
Но все още не можех да се надигна и да видя от къде идваше този шум.
-След няколко часа сме при вратата. Надяваме се да успеем да стигнем навреме и ти да минеш през нея.
Обърнах се наляво и видях как Мейсън стоеше до мен и дрънчеше с пръстена ми по металното легло.
-Първият ще ни чака там,няма да ни създаваш проблеми,нали?
Той се усмихна принудено и изкуствено и врътна очи,преглъщайка тежко.
Нещо му се е случило,едва ли е от малката ни среща.
-О,ти не знаеш и не помниш,нали?
Пое си отново дълбоко въздух и хвана другата си ръка,която беше поставил на коляното си. Остави с дясната си ръка пръстена на леглото и издърпа с доста голямо усилие лявата си явно безжизнена ръка. Постави я до пръстена,по близо до мен,и си отдъхна.
Ръката му бе по черна и от най-черното и гъсто мастило,пръстите бяха неподвижни,а от тях струеше тъмна гъста материя привидно като мъгла,която досега не бях виждала.
-Явно когато използваш Белите си способности не помниш нищо. Е,днес използва и Черните,и онези гнусни Бели. Опита се да се отскубнеш от мен,когато те улових. Очите ти станаха черни,после побеляха,а накрая станаха тъмно сиви и се появиха буреносни облаци.
Само мен ли е заловил?
-Приятелите ти избягаха,нямам представа къде е севернякът сега,но май у него е другия пръстен.
С подвижната си ръка той побутна леко сребърното украшение до мен.
-Ти ми го причини...Коралайн...И сега ти заповядвам да ми върнеш ръката!
Това звучеше толкова малоумно,че чак и той се усети какво бе казал. Искаше да му върна ръката.
Аз не помня как съм направила това,а той иска и да премахна...каквото и да е това нещо, от ръката му.
Изглеждаше по скоро на сянка,увита около китката му чак до лакътя,стягайки го здраво. Явно достатъчно здраво,за да спре кръвта към ръката и да унищожи нервната система и всякакви мускули и кости.
Ръката му вече я нямаше.
Той беше наистина измъчен,яростта я нямаше,а по лицето му имаше засъхнали капки сълзи,лъщящи на светлината от малката крушка на тавана.
Явно се намирахме в голямо превозно средство.
-Добре,само едно ще те помоля.
Той стана,вземайки ръката ми,която аз се опитах да отскубна. Но точно тогава ме допря до онази негова мъртва част от тялото му.
Това ме накара да спра да се движа,дори и да дишам.
Той сложи пръстена на безименния ми пръст на ръката и сви пръстите ми, образувайки юмрук.
-Не искам да се противиш на Първия. Той така ли иначе ще стигне до Враната,по един или друг начин. Просто...ах...
Той отново се задъха и спря,за да си поеме въздух.
-Няма да му позволя да те нарани,само теб не.
-А защо искаше преди да попадна заключена тук?
-Трябваше да те пленя. Сама не би искала да минеш през вратата и да я доведеш...
Въздъхнах.
-Не го познаваш толкова добре,колкото си мислиш. Ще иска да ме нарани. Теб и всички други.
Тишина. Чуваше се само бръмченето на двигателя и дрънченето на колата,всеки път като влезе в някоя дупка.
Той се отдалечи от леглото и тогава реших да го попитам:
-Кой е той?
Съвсем леко Мейсън наклони главата си и изпъшка тежко. Разбра добре за кого говоря.
-Някой,който може наистина да те накара да поискаш да използваш върху себе си Първото заклинание.