Първата и Последната в сенките

20.

И ето го и големият ден...
Не че го очаквах с нетърпение ,но въпреки всичко бях мега развълнувана относно така нареченото ми малко пътуване,ако въобще можеше да се нарече така.
Въпреки всичко исках да видя как изглежда Долната земя, защото за нея знам само,че е разпределена на две части - концентрични окръжности и няколко лъча или върхове, така наречените Входове към Ада. Твърде незадоволителна информация.
Щеше да е много вълнуващо да съм първата жива,непревъртяла от ужаса долу, оцеляла, която ще се върне към света на живите обратно.
Щях да се върна...
Нали?
Нямаше да остана там завинаги,въпречи че мисля,че имам достатъчно голяма воля да издържа на мъченията,които се намират в тази паралелна вселена.

Мейсън си тананикаше някаква странна бавна мелодийка и гледаше през прозореца на вана. Возеше се на предната седалка до онова стресирано момче от онази вечер. Горкото...честно,съжалявам го,че е наш шофьор. Аз за първи път бях толкова послушна и не правех почти нищо,седнала на пейката зад Мейсън. Беше почти тихо. Освен онази забиваща се бавно мелодия , която той тананикаше,чувах само собственото си дишане. Имах чувството,че едва успявам да си поема въздух,а всъщност чувах колко равномерно и спокойно издишвах.

Вече колко време пътувахме... Не ми се стоеше повече в този ван. Исках да се поразтъпча и да имам свободата да направя нещо с краката си или ръцете си. Или пък да задвижа малко слепналите ми се устни.
-Къде сме?
Опитах се това да прозвучи с възможно най ведрия тон,но Мейсън се обърна към мен и се усмихна леко,без да казва каквото и да било.
След няколко минути ми отговори:
-На място с много лед и сняг.
-Значи не сме наближили Ада?
Веднага станах от мястото си и се облегнах на седалката на Мейсън.
-Кой е казал,че Ада не изглежда така?
Усмивка.
Изведнъж ванът спря и някакъв мъж се доближи до заскреженото стъкло на шофьора.
-Да слезе момичето,сменя транспорта си.
Рязко Мейсън се обърна към мен,в очите му открих тревога и ужас,но поклатих леко и спокойно глава и преди да се отвори задната врата на вана му казах:
-Всичко е наред. Мога да се справя.
Усмихнах се насила преди някакъв здрав и набит мъж да ме издърпа навън.

Не успях да запазя равновесие и паднах напред,когато мъжът ме пусна.
Мейсън беше прав. Наистина беше студено и когато се изправих видях оставената дълбока дупка от ръката ми в снега.
Беше адски студ. Може би във вана не се усещаше,защото отоплението бе включено на макс.
Някакъв човек се доближи до мен и ме наметна с дебело сиво палто и ми направи знак да го последвам.
Огледах се,но не можех да видя на много голямо разстояние. Търсех ги,търсех приятелите си,които ,да се надявам, бяха все още със здравия си разум и нямаше да се навъртат наоколо,ако можеха да избягат.
Естествено беше толкова горещо в колата на Първия,че почти можех да нарека няколкото квадратни метра лято.
-Седни срещу мен. Искам да те гледам в очите.
-Нямах и намерение да сядам до теб.
Вратата на колата се затвори веднага след като седнах и метнах настрана палтото.
Кръстосах крака и забих поглед в земята, докато въртях пръстена на пръста си.
-От къде тази злоба?
-Винаги съм си я имала.
-Аха. Не виждам да си много развълнувана, че ще видиш нещо,което никой друг не е.
-Тук грешиш. Забрави за Враната.
Усетих лек гъдел по краката си и реших да ги събера един до друг ,за да може Вирджиния да се скрие по-добре. Щом тя е тук,значи другите не са много далеч.
-Нея въобще не я зачитам,тя вече е нищо.
-А защо я искаш толкова много?
-Мх. Няма да ти кажа. Нещо за пиене?
-Не.
Доближих се по-близо до прозореца, облегнах главата си на него и заблеях поглед към пейзажа отвъд стъклото. Исках да забравя поне за момент къде точно се намирах и къде бях попаднала. Отново бях объркана какво да направя,но този път не можех да питам Вирджиния и да рискувам сигурността ѝ и Първият да я нарани.
Топлият ми дъх попадна върху стъклото и на изпотеното място наридувах две очи и усмивка.
-Защо въобще реши да дойдеш с нас?
Първият отпи от чашата си и я остави някъде до себе си,доближавайки се до прозореца срещу мен.
-Смисъл?
Накара ме да го погледна,а като го извъртях глава не успях да отклоня поглед.
-Можеше и да избягаш,нарочно не сложих охрана на твоя транспорт,за да видя дали ще се опиташ да избягаш. Но както си и помислих,ти не го направи. Но... Въпросът ми е защо?
Нищо не отгововрих ,защото намерих сили да извърна поглед и да се облегна отново на прозореца,продължавайки да гледам в една точка. Без значение коя бе тя.
-Като задам въпрос очаквам отговор. - изрече това Той с леден тон.
И неговите думи ме върнаха в миналото....