Ruined life - The Recover

The Meeting with the green eyes

- Хайде, скъпа, време е - каза майка ми, потупвайки ме по рамото. Без да ú кажа и думичка, просто слязох от колата и застанах пред вратата, на която с големи букви беше изписано "СЕМЕЙСТВО СКОТ"
Баща ми също слезе от колата и почука на вратата. От нея се показа мъж на около 40-45 години, вероятно моят психолог.
-Радвам се, че дойдохте, Ричард. Ти трябва да си Елиза. -в този момент дъхът ми секна. Прилив на гняв и тъга мина през тялото ми. Никой не ме наричаше Елиза освен Дилън.
-Името ми е Елизабет- отвърнах вяло, но в този момент ми се искаше да чупя и да крещя, заради спомените, които преминаха пред очите ми.
-Не знаех, че не обичаш да ти казват така. Извинявай, Елизабет. В този момент баща ми се доближи да д-р Скот и му подшушна нещо. След това ме целуна по главата и каза, че ще ме вземе след около час/час и половина. Кимнах беззвучно. Господин Скот ми направи жест да вляза, но аз не помръдвах. Беше ме страх. Страх, от спомените и болка, която ще преживея, когато си припомня онази нощ...
-Хайде, Елизабет, не се страхувай- кимна ми окуражително д-р Скот и аз най-накрая влязох. Първото нещо, което видях беше огромен хол, а от дясно една голяма врата, на която пишеше ,, Доктор Итън Скот''. С него се насочихме към стаята и влязохме. Цялата бе изпълнена със снимки. Имаше на вратата, по стените, по рафтовете. Най -вероятно бяха на неговите пациенти, но те изглеждаха толкова щастливи... Ще кажеш, че все едно винаги са били толкова безгрижни...
-Ще искаш ли нещо за пиене, Елизабет?- изкара ме от мислите ми д-р Скот, а аз просто поклатих отрицателно глава.
- Хайде, Елизабет, нека започнем с това как се чувстваш в момента?- аз просто стоях и гледах в една точка, без дори да го погледна.
-"Виж, искам да ти помогна. Знам, че си преживяла нещо ужасно, Елизабет, и искам да ми разкажеш всичко от онази нощ, на 10 август. Кажи ми какво стана, как убиха Дилън, как се чувстваше тогава и как се чувстваш сега?"
В този момент преминаха всички ужасни спомени и сълзите ми напираха да излязат, а аз, с големи усилия, се опитвах да ги спра. Не исках да виждат повече слабата и уязвима Елизабет. Омръзна ми да ме съжаляват.
-Щом не искаш да говориш, не искам да те насилвам. Тук си, за да ти помогна и когато се чувстваш готова, тогава ще поговорим. Става ли? - попита той и ми се усмихна окуражително, а аз кимнах леко, усмихвайки се.
-И не спирай сълзите си... Поплачи, ще ти олекне - веднага щом чух тези думи , не издържах и се разплаках.
Не след дълго( или поне на мен така ми се стори) чух почукване на входната врата. По гласовете успях да разбера ,че са родителите ми. Взех си чантата и заедно с господин Скот излязохме от кабинета му.
- Итън, как мина? Има ли напредък? - попита ентусиазирано баща ми.
-Още е рано, Ричард. Тя трябва да измине дълъг път, за да се възстанови. Ще трябва време, но искам да знаеш, че дъщеря ти е много силен човек и ще се справи. Нали, Елизабет? - попита той, а аз кимнах.
- Хайде мила, да тръгваме - каза мама, хващайки ме за рамото и излизайки навън.
-Благодаря ти, Итън, че пое случая на детето ми, цял живот ще ти бъда длъжник - каза баща ми.
-Не говори глупости, Ричи. Твоята дъщеря е и моя. Не се притеснявай. За мен ще бъде чест да помогна на това невероятно момиче - отвърна господин Скот.
-Още веднъж ти благодаря. Лека вечер!
-Лека и на вас - отвърна Итън Скот.
Веднага щом излязохме пред нас имаше две момчета .Едно с кафява коса и до колкото видях кафяви очи, а до него високо момче със светло-кестенява коса и зелени очи. Щом зеленоокия ме погледна, нещо в мен трепна, но побързах да сведа глава.
Последното, което успях да чуя преди да се кача в колата беше:
-Здравей, Алекс- думи, изречени от баща ми.
Но кой бе от двамата Алекс???