Ruined life - The Recover

The way you look at me makes me smile

Дата 22 октомври. 10.57. Седя пред огледалото и гледам моя снимка от миналата година. Поглеждам в огледалото. Плаша се. Това жизнено момиче го няма. Изглеждам като труп . Но не -Няма да продължавам по този начин вече. Отварям гардероба. Вадя любимата ми рокля,която ми бе подарък от Дилън . Обличам я. Вадя светлорозовото си червило и спиралата. 10 минути по-късно. Аз съм доволна от резултата. Това съм старата аз. Въпреки че отвътре в мен вече старото аз умря. Но днес е денят, в който ще се роди новата, но по-силна ЕЛИЗАБЕТ.
Слизам по стълбите и виждам мама..
-Здравей ,мамо. -поздравявам я с лека усмивка.
-Елизбет,това ти ли си,скъпа.-ахва мама ,виждайки начина, по който съм облечена.
-Разбира се ,мамо. Че кой друг?
- Не знам, тоест..... аз.... не очаквах да те видя така... имах предвид......
- Спокойно мамо. Знам, че си изненадана да ме видиш толкова жизнена. Но реших- минаха почти 3 месеца и трябва да се взема в ръце- казах ù уверено, или по-скоро се опитвах да звуча така.
-Гордея се с теб, миличка. Ти ме правиш много щастлива с това си реление- каза мама и видях напиращите сълзи в нейните очи
-Успокой се мамо. Не знам колко ще отнеме това да се върна към предишното си аз, не знам дали е възможно това да стане, но ще се опитам да се възстановя и да покажа колко съм силна.
-Ох, миличка. Аз съм най-щастливата майка на света. Ох, не знам какво да кажа..
-Да кажеш, че все още ме обичам и ми прощаваш за всички неща, които направих.

-Разбира се, мила. Дори няма за какво да ти прощавам. Ти изтърпя такава болка, каквато някои други не успяват - каза майка ми, хлипайки, но разпознах и друго чувство-ГОРДОСТ.
-Благодаря ти! Аз тръгвам. Ще се видим довечера.
-На къде така?- пита ме притеснено тя.
- Спокойно мамо, няма да се самоубивам. Имам терапия при доктор Скот. Ще си дойда до 2 часа
-Пази се, скъпа.
-Чао мамо.

Тъкмо излязох от вкъщи и усещам как ще се строполя на пътя. Беше толкова тежко и трудно за мен да се държа така пред мама. Знам, че това тя заслужава, както и всичките ми близки, но просто ми е толкова трудно. Но знам, че един ден ще успея да се справя. И няма да се опитвам да върна старата ЕЛИЗАБЕТ, а ще направя нова, по-силна ЕЛИЗАБЕТ, която ще се справя сама, но не само- една жена, която никой не може да тъпче.
С тези думи усещам, че таксито, което повиках като излязох , навлиза в квартала на моя терапевт. Е, нека процесът да започне. Аз съм готова.

Слизам от таксито и почивам на големите входни врати. Пред мен се появява жена на около 30 години, най-вероятни прислужницата.
-Здравей-казва тя мило- ти трябва да си Елизабет СТОУН?- по скоро изглежда като въпрос. Аз кимам и тя отново проговяря- Господин Скот Ви очаква госпожице. Влезте- казва тя и ми посочва вратата.
-Благодаря. Той..
-В кабинета си е- не ме оставя да довърша
Вече съм пред кабинета. Вдишвам, издишвам. Това е нещото, което майка ми ме караше да правя всеки път, преди рецитала ми или някоя от постановките ми в училище
Аз колебливо почуквам на вратата докато не получавам съответния отговор.
-Здравей Елизабет, очаквах те
-Задравейте- казвам плахо аз.
- Е, за какво искаш да говорим днес. Не искам да те притискам. Искам сама да ми кажеш темата ни на разговор днес.
-Всъщност искам да поговорим за чувствата ми в момента.
-Е, хайде да започваме. Както виждаш няма нито лист, нито химикал в ръцете ми. Така че можеш да говориш за каквото си поискаш и ти обещавам, че няма да бъде документирано.
И така започнах с моите откровения.
-Е, ЕЛИЗАБЕТ, как се чувстваш днес?- попита обичайния си въпрос.
-Честно казано- зле- отговорих му
-Ммм, това е добре -каза той, а думите му едва не ме накараха да отворя широко устата си
-Защо това да е добре?- осмелих се да го попитам.
-Защото казваш всичко откровено. Ти наистина ми каза как се чувстваш и това да се надяваме е напредък. Сега ми разкажи за един твой значим спомен.- каза ми той.
-Значим спомен. Всъщност са много, но един никога няма да ми излезе от главата