Summerlin(BG Fanfiction)

ГЛАВА ШЕСТА

Гледната точка на Анджел:
   Заключи ме. Негодникът ме заключи. Това ли беше любовта му? Това ли беше защитата му? Не я исках. Не се нуждаех от него. Можех да се справя и сама. Това не биваше да продължава. Трябваше да приключи. Не исках да бъда момичето, което ще превързва и лекува раните му. Не исках да живея в страх, че мога да го загубя. Не мога да стоя в дома му, докато той излага животът си на опасност. Що за семейство беше това? Опитах се да убедя Джъстин да ме пусне, но не се получи. Просто си тръгна. Изостави ме. И за капак, мъжът пред вратата отказваше да ми помогне. Разбира се. Защо ли не се учудвам? Последното, което би искал е да си навлече омразата и яростта на Джъстин. Или нещо по-лошо. Бях съвсем сама. Заключена в стаята му, в която не е влизал от десет години. Всичко изглеждаше непокътнато. Бюрото, по което все още имаше учебници. По стените бяха закачени хиляди снимки. На него, на баща му, на майка му, на братята му. Бях забелязала единият от тях. Джейсън. Джейк е бил убит. Били са близки. Жалко. Всичко е перфектно, а изведнъж се появява нещо, което преобръща животът ти. Проваля плановете ти, разрушава мечтите ти, убива всичко, което си градил и си се опитвал да забравиш. Знаех, че Джъстин не искаше да бъде част от това. Той не беше такъв. Никога не би си позволил да убие някого. Убедена съм. И въпреки това… не можех да остана с него. Исках да се върна към стария си начин на живот. Обичам го. Няма да го забравя лесно, но ако остана… ще успея ли да се справя с това, което ми предстои? Възползвах се от компютъра, който имаше в стаята. Часовете минаваха, Джъстин не идваше, а свободата ми беше ограничена между тези четири стени. Влязох в интернет. Прочетох всички ужасяващи неща, които пишеше за Summerlin. Това беше квартал на убийци, мафиоти, хора, които се занимават с незаконен бизнес. Беше потресаващо. Попаднах на снимки. Снимки, които показваха убити и мъртви мъже. А, най-лошото беше, че името Бийбър присъстваше навсякъде. Всички се страхуваха от тях. Да, кварталът беше в Лас Вегас, но сякаш беше един напълно различен и отделен свят. Свят, в който правилата и законът не важаха. Свят, в който полицията се страхуваше да навлезе. Това беше… зловещо. Цяла нощ си задавах един и същ въпрос: „Какво правя тук?”. Отговорът беше прост. Джъстин. Тук съм, заради него. И заради любовта, която изпитвам. По дяволите! Ако родителите ми разберат, ще ме убият. Разбира се, ако не намеря смъртта си преди това. Що за полудял човек би обстрелвал нечий апартамент? Когато прочетох достатъчно и се наситих на кървавите сцени, които бяха запечатани в изображенията, затворих компютъра. На кого да вярвам? На Джъстин? На това, което прочетох? На сърцето си, на разума си? Бях объркана. Разкъсвах се между правилното и грешното. И не можех да избера. Не можех.
   Когато отворих очите си, беше сутрин. Дневната светлина проникваше през завесите, осветявайки стаята. Отне ми време, за да забележа присъствието на Джъстин. Нима беше тук? Сънувах ли? Или той най-сетне си беше спомнил, че има приятелка, която е заключил за около пет-шест часа. Изправих се в седнало положение и отметнах завивките. Бях заспала. Обещах си, че ще изчакам, за да видя дали изобщо ще се появи, но не съм издържала на умората. След всичко случило се, имах нужда от почивка и от сън. Въвлякох се в опасна игра. Не знаех какъв ще бъде краят, нямах представа къде е бил Джъстин цяла вечер, а мислите ми бяха по-объркани от всякога. Как да реагирам? Погледнах го в очите. Исках да разбера дали отново ще се държи по онзи ужасен начин, или се е върнал на себе си. Усмихна се. За миг усетих, че това беше този Джъстин, в когото се бях влюбила. Но после реалността ме повали. Той се изправи от стола, от който ме беше наблюдавал досега и се настани до мен. Ръката му погали бузата ми, карайки ме да настръхна. И то не само заради приятното чувство, а защото това може би беше ръката, в която до преди няколко минути е държал оръжие.