Summerlin(BG Fanfiction)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Гледната точка на Джъстин:
   Бяха изминали двадесет минути, откакто намерих бележката и кой знае колко още време, откакто Анджел беше отвлечена от Делгадо. Мръсно копеле. Трябваше да го гръмна, когато имах възможност. Знаех си, че ще иска отмъщение за провалената сделка и другите номера, които му спретнах, но никога не бих се сетил, че този подъл негодник ще замеси съпругата ми в игричките си. Този път нямаше да му го простя. Може да наранява мен, колкото си иска, но не биваше да закача момичето ми. Само да го намеря, ще бъда толкова безжалостен, че ще му се иска да го бях убил.
   Не спирам да се ядосвам на себе си, тъй като вината за всичко, което стана е изцяло моя. Ако не бях повярвал на Сибел, Анджел нямаше да остане сама в къщата и то не охранявана. Делгадо никога нямаше да има шанс да я пипне, пък камо ли да я отвлече. Възползвал се е от ситуацията и е действал на мига, а може би дори го е планирал отдавна. Глупак. Пълен глупак съм. Как можах да я оставя сама? Да, бях ядосан, бях гневен, бях наранен, но не спирам да се питам: защо я оставих сама? Видях колко страдаше, видях болката и реших, че това е нейното наказание, задето ме излъга. Бях егоист, лицемер и това никога нямаше да си го простя, особено ако нещо ѝ се случеше. Никога.
   Бях разпоредил на всички, на Ноа, на Джейсън, на всички момчета да разучат къде Делгадо би могъл да държи ангелчето ми. Празни складове, сгради, всичко, което този изрод притежаваше трябваше да бъде проверено. Няма да оставям нищо на съдбата. Не искам да бъда изненадан, още по-малко в такъв момент. Едвам успявах да стоя на краката си. Ръцете ми не са спрели да треперят, откакто прочетох онази бележка, а в гърлото ми сякаш нещо е заседнало – страх. Бях обзет от ужас какво би могло да стане. В главата ми се въртяха какви ли не мисли, коя от коя по-жестоки. Исках да се махнат. Не трябваше да мисля най-лошото. Не биваше. Трябваше да имам вяра, че момичето ми е добре, че не са му направили нищо. В противен случай наистина щях да се побъркам.
   Нямаше как да си стоя на задника и да не правя нищо и без това не ме свърташе на едно място. Не исках да губим време. Докато всички останали изпълняваха задачите си, аз щях да посетя един стар приятел, който никак нямаше да се зарадва да ме види. Пука ли ми? Не. Този път поне ще мога да си разчистя сметките с него. Върнах се в квартала и отидох до една от лабораториите на Флин, които беше успял да си извоюва. Както и предположих, имаше само няколко човека. Трима охранители, трима химици и моят „скъп приятел“ – Блейк. Просто нямаше да разбере откъде му е дошло.
   Почуках на вратата и се отдръпнах, чакайки охранителите да излязат. За мое щастие този склад нямаше задна врата, така че не се притеснявах, че някой ще може да се измъкне. Двама от тях излязоха и изненадващо получиха по един юмрук в лицето. Доста трябва да ги е заболяло, защото се превиха на две. Ритнах ги с коляното още няколко пъти и вече бяха в безсъзнание. Третият охранител беше чул врявата и се показа иззад вратата на стаичката. Видя ме и тръгна срещу мен. Лош избор на техника. Единственото, което направих беше да се дръпна в страни и той заби главата си в стената. Беше му напълно достатъчно, за да припадне. Избутах и тримата навътре и влязох. В ъгъла на едната стаичка се бяха струпали момчетата, които правеха наркотиците. Беше очевидно, че не знаят как да се защитават. Извиках им да изчезват и те побягнаха към вратата. С тях нямах да уреждам сметки. Складът не беше голям, по-скоро приличаше на подземие и имаше още една стаичка, в която е възможно Блейк да се е скрил. Без да се колебая, блъснах вратата и тя се отвори широко. Странно, тук нямаше никой. Огледах всичко, но нищо. Бях убеден, че през прозореца видях онзи нещастник. Тогава къде е? Тъкмо бях готов да си тръгна, когато едно съвсем леко движение привлече вниманието ми. Той се криеше зад кашоните. Естествено, нали беше страхливец. Хлопнах вратата, за да си помисли, че съм си тръгнал и се облегнах на нея. Три... две... едно...