Summerlin(BG Fanfiction)

ЕПИЛОГ

Гледната точка на Джъстин:
   Тялото на Анджел, стрелбата, болницата, погребението, болката, сълзите, празнотата – моят кошмар.

   Една година по-късно, а аз все още не се бях съвзел. Не можех да приема, че Анджел я няма. Просто не можех. През тази една година всеки ден беше мъчение. Спомените за онзи ужасен ден никога не свършваха. Събуждах се с кошмари поне няколко пъти през нощта и затова започнах да избягвам съня. Спях, когато бях напълно изтощен, за да не мога да сънувам нищо. Енергията си изразходвах във фитнеса, а през останалото време снимах. Отдавна бях забравил усещането, което фотографията ми носеше, но тъй като трябваше да запълня времето си с нещо, избрах професията си. Истинската професия.
   След погребението на Анджел не съм стъпвал в Summerlin. Нито ме интересуваше какво става с квартала, нито имах желание да се срещам с близките си. Не биваше да ги обвинявам, но ако не бяха те, аз никога нямаше да се върна там. Никога нямаше да се забъркам с типове като Делгадо и никога нямаше да загубя любовта на живота си. Оставих къщата ни с Анджел и се изнесох на квартира в другата част на Лас Вегас, възможно най-далеч. Опитах се да избягам от спомените, от мечтите ни, от бъдещето, което никога нямаше да дойде, но не успях. Всичко това ме преследваше, а аз нямаше как да се измъкна. Животът ми беше разбит на хиляди парченца. Без Анджел всичко загуби смисъл. Понякога се чудех защо продължавам да живея. Нима не беше по-лесно да сложа край на страданието си? Но не, продължавах с измъчения си живот, защото дълбоко в себе си знаех, че тя би предпочела така. Обичаше ме, дори жертва себе си, за да мога да живея. Ако сега се самоубия, ако отнема живота си, това ще е равносилно на предателство към Анджел, а аз не искам тя да губи вярата си в мен. Ще се постарая да бъда достатъчно жив и за двама ни.
   Днес беше денят, в който се навършваше точно една година от погребението ѝ. От тогава всяка седмица ходех на гроба ѝ. Носех ѝ цветя, разказвах ѝ как е минала седмицата ми, а понякога просто се отнасях и стоях там с часове, замислен за миналото, настоящето и бъдещето. Надявах се, че с времето болката ще отмине, че животът без нея ще стане по-лек, че кошмарите ще спрат.
   Лежах в леглото, загледан в тавана. Моменти от първата ни среща с Анджел се въртяха в съзнанието ми. Какво лудо момиче беше тя. Колко много я бях обикнал само. В сърцето ми дори някой ден да допусна някоя друга, Анджел никога не би могла да бъде заменена. Тя ми даваше сили да продължа, да бъда себе си, да не бъда лош. Тя ми помогна да остана добър в най-лошият период от живота ми и аз никога не бих могъл да забравя това. Надявах се, където и да е сега, да ме закриля. Харесва ми да си я представям като мой собствен ангел-хранител. Вярвах, че тя е с мен, макар и да не го виждам. Ако изгубя вярата си в това, то тогава не би ми останало нищо. Щях да откача и най-вероятното да ме пратят в лудница. Опитвах се да бъда стабилен. Никой не биваше да разбира колко голяма болка тая в себе си. Тя беше моето бреме, с което да живея. Не веднъж се самообвинявах за смъртта ѝ, но винаги приключвах с бутилка уиски в ръка и махмурлук на другата сутрин. Пиенето не ми се отразяваше добре, започвах да халюцинирам, затова и спрях. Сега пия единствено бира. От нея никога не мога да се напия.
   Размишлявах и мислих, когато забелязах колко беше станал часът. Десет и половина. Закъснявах. Станах от леглото, а главата ми се замая от рязката промяна. Взех от гардероба си чисти дрехи и ги облякох набързо. Прекарах пръсти през косата си, за да я докарам поне в що-годе прилично състояние. Взех ключовете на колата и забелязах, че ръцете ми пак треперят. Това напоследък се случваше често, когато съм нервен или под напрежение. Вдишах и издишах няколко пъти, за да се успокоя. Излязох от квартирата си, която представляваше малък апартамент на последният етаж на една четириетажна сграда. Слязох по стълбите, тъй като нямаше асансьор и се качих веднага в колата. Трябваше да бързам. Минах по пътя през магазина за цветя, от който винаги пазарувам и както обикновено взех три червени рози – любимите ѝ цветя.
   Пътят до гробищата беше кратък. За десет минути бях стигнал. Часът беше точно единадесет, а аз побързах да отида до мястото, където беше тя. Единадесет и единадесет беше точното време, в което я посещавах. Няколко пъти бях чувал, че четирите единици означават връзка с любим човек, с ангели, с други измерения. Никога не съм вярвал в такива работи, но когато дойда тук в този час, като че ли нещо се променя. Пространството ставаше различно. Или това, или може би наистина полудявах. Веднъж усетил разликата продължих да идвам точно в толкова часа всяка седмица. Никога не бях пропускал, а първите ми думи към нея винаги бяха: обичам те, ангелче. Надявах се да ме чува и да е добре, там където е.
   Днес като пристигнах, махнах изсъхналите рози от миналата седмица и ги замених с новите, ухаещи на пролет, но имаше нещо странно, което не можех да разгадая. Имах някакво предчувствие, но нямах представа какво значи то. Седнах отстрани до гроба ѝ и разказах за изминалата седмица. Опитвах се винаги да запомням всичко, за да не пропусна нещо важно. Бях на средата на разказа за новият ми съсед, когато усетих, че някой ме наблюдава. Огледах се стреснато и погледа ми мина по цялото пространство, докато най-накрая не забелязах фигурата на брат си. Джейсън бавно се приближаваше към мен. Аз се изправих, за да го посрещна. Толкова време не го бях виждал, че едвам го познах. Беше си подстригал косата, обичайните му рокерски дрехи бяха заменени с обикновени тениска и панталони, а на лицето му си личеше всички тревоги, които имаше. Той най-накрая се приближи достатъчно към мен, за да може да ме прегърне. Аз стоях и нищо не казвах.