Summerlin(BG Fanfiction)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Гледната точка на Анджел:
/три дни по-късно/
   Джъстин. Започвах да си мисля, че ме е излъгал. Нямаше го. Все още не се беше появил. Не отговаряше нито на обажданията, нито на съобщенията ми. Намирах се в безизходица. Какво да правя? Не можех да забравя това, което се беше случило помежду ни. Нали ми беше обещал? Обеща ми, че ще бъдем заедно, че ще бъдем щастливи. А, аз му повярвах. Не бях от тези момичета. Никога не бих прекарала нощта с мъж, когото не познавам. И естествено, преживявам точно това, от което се страхувах. Когато се събудих, Джъстин не беше до мен. Въпреки всички думи и убеждения, които ми беше дал, него го нямаше. Не го намерих. Беше си тръгнал. Бях съсипана. Мразех го. Как можа да ми го причини? Исках да крещя, да чупя, да разбивам, както той беше разбил сърцето ми, но тогава я видях. Видях бележката, която беше оставена на хладилника в кухнята. Беше ми оставил ключ от апартамента си. Молеше ме да се прибера във Вегас с парите, които се намираха на плота и да го чакам. Щял да се появи възможно най-скоро. Но… кога беше това?
   Изминаха три дни, седемдесет и два часа, но както и да ги смятах, Джъстин ме игнорираше. Сякаш беше забравил за мен. Стоях в апартамента му, притеснявайки се да изляза. Мислех, че ще се появи всеки момент и исках да съм тук, за да го видя. Исках да ми обясни. Бях му ядосана, но и ми липсваше. Разкъсвах се между сърцето и разума си. Сърцето ме подтикваше да го чакам, да продължавам да го обичам, да му дам шанс, въпреки това, което щях да чуя, но разума… той твърдеше, че е по-добре да се махна, докато все още мога да го направя. Избрах да послушам сърцето си. Казват, че винаги трябва да следваш този проклет орган, който избира без да те пита. Послушах го, когато тръгнах от дома си. Не ме подведе. Да, животът ми беше труден, но се срещнах с Джъстин. Сега, отново, се надявах, че то е право. Нямаше да оцелея, ако грешеше.
   Прекарахме една нощ. Само една нощ. А, вече имахме общи планове и мечти за бъдещето. Все неща, които може би никога няма да се осъществят. Разказах му всичко. Споделих му, че искам да се омъжа и да имам семейство, а той ми отвърна с това, че ще го направим заедно. Не можех да повярвам. Струваше ми твърде хубаво, за да е истина. Познавахме се от два дни, а вече говорехме за брак и деца. Джъстин ми каза, че иска три деца. Две момичета и едно момче. Непрекъснато повтаряше, че ще бъдем щастливи. Това бяха думите, които ме съсипваха отвътре. Звучеше толкова сигурен, толкова уверен в това, което казваше, а сега… всичко просто изчезна. Не можех да опиша състоянието, в което бях изпаднала. Дали беше депресия, или просто страдах от това, че мъжът, в който се влюбих ме беше оставил? Прекарах тези три дни в дома му. Музиката беше усилена. Побърквах всички, но не ми пукаше. Това беше единственото лекарство, което заглушаваше мислите ми. В противен случай, щях да се побъркам. Джъстин щеше да ме подлуди. Разхождах се насам-натам, пеех, танцувах, а накрая се срутвах на пода, облята в сълзи. „Къде си?”. Това беше въпросът, който си задавах непрекъснато. Отговор... не получавах.
   Съседите се оплакваха. Полицията идваше. Шумът притеснявал всички. Заплашваха ме с арест, но когато разбираха причината за това… просто си отиваха. Бях жалка. Вратата се затваряше, а аз избухвах в смях. Дори полицията ми съчувстваше. Този бурен и силен смях винаги беше последван от нова порция сълзи. Тази вечер, която беше на път да посрещне четвъртия ми самотен ден, мелодията от уредбата на Джъстин, отново озвучаваше апартамента. Песента „Black Widow” беше поредната бърза мелодия, с която опитвах да успокоя сърцето и душата си. За жалост, нищо не успяваше да заличи болката изцяло.
   Бях изморена. Плач, тревога, разбито сърце – ужасна комбинация. Часовникът беше преминал през цифрите 12. Официално беше настъпил четвъртия ден. Спеше ми се. Бях започнала да се унасям, когато чух входната врата. Отключваше се. Изправих се в седнало положение и се заслушах. Въобразявах ли се? Възможно ли беше това да е Джъстин? Всъщност, не знаех дали някой друг имаше ключове, но… мисля, че беше той. Вратата се отвори и аз чух стъпки, които се приближаваха. Опитваше се да бъде тих. Сигурно си мислеше, че спя. Остана изненадан, когато погледите ни се засякоха в мрака. Пресегна се и светна лампата. Видя очите ми, които бяха зачервени, забеляза това, че не спя повече от няколко часа на денонощие и определено забеляза, че не знаех как да реагирам на внезапната му поява. Три дни бях в неведение. Не ми се беше обадил и веднъж. Какво очаква? Да му се хвърля на врата? Да го целуна и да се върнем в леглото? Няма да стане.