Summerlin(BG Fanfiction)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Гледната точка на Джъстин:
   Страхувах се. Наистина. Сърцето ми препускаше. Стисках студеното оръжие в лявата си ръка, молейки се, че ще се справя. Summerlin беше моят квартал. Не беше на татко, не беше на Джейсън. Беше моят дом. И трябваше да го защитя. Но… първо, трябва да защитя истинският си дом. Домът, в който бях израснал. Не биваше да се провалям. Рискувах животите на хората, които обичам повече от всичко. Мама, брат си, баща си, но най-вече този на Анджел. Трябваше да се оправя с Делгадо. Не можех да го понасям. Заплашва момичето ми, притеснява я, и се заклевам, че ще му потърся сметка и за това. Изражението, което лицето ми изразяваше, беше безчувствено. Не показвах никакъв признах на емоция. Имах вид на хладнокръвен и опитен убиец. Истината беше, че под тази маска, се криеше мъж, който умираше от притеснение, че любимата му може да пострада. Знам. Има много по-важни неща, за които трябва да се тревожа, но мисълта, че когато „войната” приключи, ще открия безжизненото тяло на Анджел, ме влудяваше. Заедно с това на мама и момичетата от прислугата. Нямаше да го преживея. Не и ако загубя двете най-значими жени в живота си. Да, Анджел ме заряза. Поиска да се разделим, живееше при Дения, но това не означаваше, че любовта ми към нея си беше отишла. Обожавах я. И знам, че ще е за цял живот. Дори и в този момент, в който не бяхме заедно, аз бях длъжен да я предпазя. Не трябва да има и драскотина по себе си.
   Хората се групираха. По-голямата част от момчетата бяха около оградата. Имаше хора, които пазеха имението отвътре и четирима, които се бяха струпали около вратата, която водеше до мазето. До момичетата. Ако те умрат, всичко е свършено. Ще напусна Summerlin и никога повече няма да се върна. Този път ще спазя обещанието си. Без Анджел нямам смисъл, за да живея. Животът ми ще завърши в мига, в който това се случи с нейния. Имах още хора със себе си. Арън, Стан, Блейк, Ноа, Доминик и още момчета, чиито имена не можех да запомня, но ще го направя. Само да се измъкнем живи… повечето. Знам, че ще има жертви, знам, че ще ме боли. Как ще съобщя на някоя жена и децата й, че съпругът й е бил убит, докато е защитавал задника ми? Как? Върху раменете ми падаше огромна тежест, но Джейсън и баща ми упорито ме уверяваха, че само аз имам силите и уменията да се справя с трудностите в тези времена. Всички бяха въоръжени. Някои разполагаха с два пистолета, а трети притежаваха оръжия, които са истинска и оригинална разработка на военните. Не можех да повярвам, но защо се учудвам? Семейство Бийбър търгува с оръжия още от преди да съм се родил. Баща ми плащаше на азиатските страни за експресна и качествена доставка. Доколкото си спомням, последният път, преди да напусна имението, той беше платил с диамантите на мама, които трябваше аз, Джейк и Джейсън да подарим на момичетата, с които изберем да прекараме остатъка от дните си. Татко не се поколеба при решението си да ги използва. Джейк и Джейсън бяха заклети ергени, а колкото до мен, в онези години, сменях момичетата всеки ден. Кой да предположи, че един ден ще се завърна и ще имам Анджел до себе си? Може би сега, тя щеше да има около врата си най-големия диамант. И все пак… не биваше да мисля за скъпоценни бижута в този момент. Заредих пистолета и се приготвих за това, което се задаваше. Делгадо идваше. Със стотици мъже, които го следваха. Боже, не позволявай нещо да се случи на Анджел. Това беше последното нещо, за което си помислих преди да се съсредоточа, а наоколо да захвърчат куршуми.