Огледално отражение

Роза

С априлския летен дъжд дойдоха студът и сивото ежедневие. Бях свикнала пролетта да бе дъждовна и мрачна, но въпреки това всяка година ми се искаше да мога да се порадвам по-пълноценно на зелените разцъфтели дървета, ухаещите на вълшебство цветя, които подаваха глави от цветарските магазини, и на приятното време, когато слънцето решеше да покаже усмивката си. Ако въобще щеше да го стори. Защото вече валеше от цяла седмица и на мен ми беше писнало да газя из локвите и да се опитвам да ги прескоча, докато стигна до училище.

Но в точно в този ден всичко бе тръгнало с краката нагоре:

- Е, не може да бъде истина - изтръсках чадъра си, който бе решил да се огъва в различни посоки заради силния вятър. В същия този момент покрай мен мина кола с висока скорост и цялата бях окъпана от огромна вълна мръсна вода. - Чёрт - изпсувах, докато изпровождах сивата на цвят кола с особено злобен поглед. - Мамка му. Не гледате ли как карате? - вдигнах безпомощно ръце и просто захвърлих чадъра в неизвестна посока. Това, което ме успокояваше, беше, че не бях единствената, която се нервеше на пролетните дъждове. Но пък едва ли имаше по-бесен човек от мен в този момент.

Единството време от цялата седмица, което обичах, беше именно уикенда, но времето и съдбата бяха решили да съсипят и малкото ми любимо време. Определено нямаше по-разбеснял се човек от мен. - Ебать вас - извиках срещу платното, където колите продължаваха да се изреждат, а аз се отдръпнах на безопасно разстояние, защото не исках да бъда залята отново. Но така или иначе бях подгизнала до кости. Дългата ми тъмнокафява коса само се стелеше пред лицето ми, а от дрехите ми течеше огромно количество вода. - Мамка ви. - Дори вече не знаех кого или защо псувам.

Когато тръгнах отново по тротоара с бърза крачка, усещах как гуменките ми джвакаха и това допълнително подклаждаше огъня в гърдите ми. Бях мокра от главата до петите, вече валеше седми ден и вече не издържах на тази монотония от мрачни утрини и силно нощно барабанене по корнизите на прозорците, което не ме оставяше да спия.

Толкова бях ядосана на времето, че не бях усетила кога се бях блъснала в някого, но следващото, което помнех, бе, че лежах върху мръсния наводнен тротоар, а около мен се разнасяше мириса на зюмбюли. Не можеше да бъде. В този момент се чудех кой или защо ме мразеше.