Огледално отражение

Зюмбюл

Вече бе средата на юли, Роза бе завършила училище, а аз взех изпитите си с шестици по повечето предмети. Важното бе, че последната седмица преди юлската сесия успях да се събера и да преговоря и донауча изпитните си материали. В такива моменти се радвах на вродената си любознателност и каните с кафе. Ако не бях чел и учил гигантските тухли предварително, щеше да ми излезе през носа. Защото и без това през последния месец съзнанието ми не обитаваше точно главата ми, а някакво космическо селение, изпълнено с черна неразбория и умопомрачителен студ.

Но засега всичко бе добре.

Беше началото на лятото, успях да мина метъра в университета, да не ядосам някой преподавател в предпенсионна възраст и да накарам Роза да ми стане гадже.

Какво по-хубаво от това?

- Та, значи си наполовина руснак? - Роза беше опънала босите си крака върху табуретката и се разлагаше върху фотьойла. Не знам защо беше с дънки обаче, когато навън всичко буквално се разтапяше.

- Да - усмихнах се и я погледнах. Не беше спряла да ме зяпа от половин час. Не знаех дали ме слушаше изобщо какво ѝ говорех. - Баща ми е българин, майка ми е рускиня. Половината си живот прекарах в Русия, но след това се преместихме в България.

- Май оттам ти е акцентът - подсмихна се и започна да си вее с ветрилото.

- Всъщност си говоря правилно български, но с руския акцент свалям мацките - ухилих се.

- Както обикновено ужасно остроумен - погледна ме с кафявия си поглед. - И не мисля, че ти се получава особено - в очите ѝ блеснаха тъмни нотки.

- Нали свалих теб?

- Да ти имам отговорите - врътна очи.

- На това няма как да отвърнеш, защото знаеш, че съм прав.

- Но в момента си седнал - ахна престорено и продължи да си вее с ветрилото.

- Ей, сега ще видиш ти - дяволита усмивка се появи върху лицето ми и станах светкавично от дивана, озовавайки се над нея. Наведох се към нея, почти до устните ѝ. Погледът ѝ се спусна по голите ми гърди и до ластика на шортите ми.

- Да, видях един полугол паун - погледна ме в очите и аз за пореден път осъзнах колко здраво съм затънал в личността на Роза. Можех да докосна бодлите, които се забиваха в кожата ми. Болеше ужасно много, но си заслужаваше. Всеки миг с Роза беше такъв - болезнен, натрапчив и сладостен като грях, но желан, задушаващ и изпълващ.