Огледално отражение

Зюмбюл

Инат.

Привличане.

Желание.

Чувствах се привлечен като с магнит към Роза и нейната огнена същност.

Тя беше толкова жежка, дива и борбена. Но виждах нежната ѝ женска красота под боядисаната черна коса с равен бретон, тъмното червило и сенките, винаги в тон с него. Не знаех от какво се криеше, но усещах, че искаше да избяга от нещо.

Вече ми го беше казала.

Защото празните души бяха винаги с разбити сърца, които непременно искаха да избягат от нещо или някого, докато не се почувстваха в безопасност.

А явно Роза не се чувстваше на място.

Или може би наистина я притеснявах с присъствието си?

Не смятах, че ѝ влияех чак толкова лошо, но не бях изненадан, когато ми го каза в прав текст, че не ме иска около себе си. Но проблемът беше, че аз исках да съм около нея. Исках да спечеля доверието ѝ. Да разбера кой или какво можеше да причини такава неизлечима рана върху едно крехко създание.

Исках да разчета и да проумея всеки ден ред от недовършената история на Роза. Едно по едно да отроня венчелистчетата на женствеността ѝ, да вкуся всяка една неизказа емоция, която тя криеше толкова старателно под грубата си външност.

Самият аз не можех да кажа защо се чувствах толкова силно притеглен към нея. Но отчаяно исках да разбера какво притежаваше това момиче. Да проумея истините, изречени зад недомлъвките. Но колкото и да я наблюдавах по време на срещите, не можех да я разгадая. Нещо ми пречеше.

И скоро осъзнах, че това бе онази ограда, която Роза беше издигнала между себе си и останалите хора. Онази същата стена, която всеки от нас поставяше като предпазна мярка, че ще успее да досъхрани това, което всекидневно давахме на живота и света.

Но толкова отчаяно исках да видя душата ѝ, че явно несъзнателно я бях наблюдавал повече от нужното. Но как да разбереш някого, освен ако не го гледаш какво прави и казва? Как да видиш душевността на човек, ако не зърнеш очите му, прозорец към нашия скрит духовен свят?

Но колкото повече въпроси си задавах, толкова по-бързо свършваха цигарите в кутия ми, а гърлото ми пресъхваше. И доста често се налагаше да притичвам посред нощ до денонощия магазин за цигари, защото в противен случай рискувах съвсем да се оплета в спомени, които не исках. И ако се налагаше, щях да пуша цигара след цигара, докато се отърва от емоционалните следи на собствената си обреченост.