Исках го.
Не, не го исках. Желаех го.
Толкова силно, че всичко около мен пищеше ярко и звънко. За момент нито чувах, нито усещах. Бяхме само аз и Роза. Само двамата.
А между нас плуваше тъгата и страданието от миналото.
Тъмнината около нас бе озарена като че ли от слънцето. Толкова бе заслепяващо усещането да съм толкова близо до Роза, че буквално изгарях. Имах чувството, че всеки момент ще се разтопя върху прашливия тротоар.
Исках да я спася.
Дявол го взел, трябваше да я излекувам, иначе самият аз щях да пропадна още повече в бездната на собствената си печалност и отчужденост.
Затова се опитвах чрез целувката да изразя всичко онова, което тя не искаше да приеме чрез думите ми.
Целувах я бавно, насищащо, прочувствено, за да може Роза да улови тъгата и желанието по устните ми.
Ръцете ми отчаяно искаха да я докоснат, но се сдържаха, за да може и самият аз да се удържа. Но усещането за устните на Роза, разтварящи се за мен, караше хомеостазата ми да излиза извън нормалните си граници.
Това, което ме учуди, бе, че Роза плачеше. Усещах как сълзите се спускаха върху нагорещените ни устни. Защо плачеше тя? Нали все пак тя искаше да я целуна? А защо въобще поиска да я целуна?
Отделих се за пореден път от нея, но хлиповете на Роза продължаваха да огласят заглъхналия свят около нас.
- Можем да се преборим с миналото, Роза. Не бягай от мен. Не бягай от нас.
- Въобще има ли нас? - попита през сълзи и ме погледна с неразгадаемия си на лунна светлина взор, от който сърцето ми започна да бумти като парен локомотив. - Как ще спасиш нещо, което е отдавна мъртво? Кажи ми, Зюмбюле - в тона ѝ се прокрадна жлъчна нотка. Но гласът ѝ бе невероятно тъжен.
- Ще се наложи да ми повярваш - сграбчих я за раменете и я разтресох. - Винаги има изход. Винаги.
- Затова ли пушиш? Защото има изход? - очите ѝ помътняха. - Някои хора не могат да бъдат спасени или съживени. Това е като да се опитваш да върнеш човек след настъпила клинична смърт. Не стават така нещата, Зюмбюле. Не можеш да върнеш мъртвите към живот.
YOU ARE READING
Огледално отражение
Teen FictionЩастието е универсално за всички из дебрите на познатия ни свят. Но хората се различават тъкмо по своето нещастие. "Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему" - Лев Николаевич Толстой. Разбитите сърца се р...