Огледално отражение

Зюмбюл

Лятото течеше повече от добре. Слънцето печеше все така неумолимо, а всяка жива душа гледаше да се изпокрие за колкото по-дълго време можеше. Бих казал, че всяко едно същество се топеше и беше на предела на силите си. Аз, лично, всеки ден умирах от жега в апартамента си и се чудех дали някоя всевишна сила нямаше да ни пощади. Буквално в този момент бих умрял за една буря, която да разклати полуумрелия град и да го събуди от жежката му летаргия.

А след известно време разбрах, че съм допуснал грешка с това си желание. Защото то беше причината след няколко месеца да стоя на студената си тераса и да гася цигарите върху ръцете си. Честно казано даже не усещах болка. В мен беше просто кухо. Не чувах сърцето си, душата си. Всичко бе студено. Бях замръзнал. Но не отвън, а отвътре.

Всичко започна именно през август с нетипичното поведение на Роза. Тогава не смятах, че имаше нещо нередно в нея, бях влюбен и си мислех, че ѝ влияя положително. Защото виждах резултатите. Виждах развитие, цел, желание в очите и тялото ѝ. Усмивката ѝ сияше ослепително, белезите по красивата ѝ кожа намаляваха, тя се смееше все по-често и бе започнала да се държи прилично мило. Нямаше заяждане, не псуваше, не убиваше хората с поглед. Бях на седмото небе от щастие, когато я гледах такава. Защото тя беше толкова естествена и елегантна в тази си жизнерадостна форма. С всеки изминал ден разбирах, че я обичах все повече и повече. И не спирах да ѝ го повтарям. Защото тя заслужаваше да го чува и вижда. А аз имах нуждата да ѝ го показвам по всички възможни начини. Защото това я правеше щастлива. Поне така си мислех.

В крайна сметка се оказа, че любовта наистина заслепяваше и правеше всеки един влюбен до уши човек на глупак. Влюбеният човек не вижда недостатъците в партньора си, но дори да ги вижда, не ги отразява и не ги анализира толкова дълбоко, защото е все пак лудо влюбен. За него неговата половинка е най-хубавата, най-прекрасната и най-удивителната. Дори в най-тъмната нощ любовта ще го спаси от тягостностните мисли. И при мен се беше случило същото явление. Нямах нужда от цигарите и тяхната омара, щом си имах Роза, която да запълва празнината в мен и да ме прави още по-духовен. Бях си намерил по-силна обсесия от цигарите. Бях намерил следващото си безумно увлечение, което приемах с отворени обятия.

Но не ми пукаше. Бях щастлив, бях влюбен и се губех в привидната стабилност на Роза. Не вярвах, че можеше да съществува такава пълна хармония. Но тя беше факт. Истинската Роза бе факт. И аз буквално летях. Почти можех да усетя крилете, поникващи от гърба ми, които да ме изпратят в селения на безразборна любов и наситено любене. Сърцето ми пееше с глас и аз поглъщах от този афродизиак, опиянявайки се. Влюбените хора са надрусани хора, защото съзнанията им мъжделеят, а душите копнеят за поредната доза. Е, аз бях изпаднал в такова състояние на умопомрачение, където не знаех какво ставаше и защо ставаше, но чувствах, че обичах. И единственото, което исках, бе Роза и да ѝ давам от своята любов.