Огледално отражение

Зюмбюл

Стояхме пред една врата, оцветена в бордо, а Роза се разхождаше нервно пред нея.

- Просто натисни звънеца, Роза, няма да те изяде - облегнах се на бялата стена и имах натрапчивото опасение, че щях да си тръгна с част от мазилката от този блок, строен по времето на социализма.

- Лесно ти е да го кажеш. Нали не е на твоята глава? - сардонично вметна и ме погледна така сякаш бях блъснал кученцето ѝ. Беше права. Но колкото и да ѝ обяснявах, че приятелите ѝ никога нямаше да таят лоши чувства към нея, тя не искаше да вдене. И това бе.

- Роза, държиш се като малко дете - повдигнах вежди и напипах запалката в джоба на якето си. - Те не те мразят. Обясних ти го вече милион пъти. Просто позвъни и ще видиш, че всичко ще бъде наред - уверих я, но погледът ѝ си оставаше все така скептично настроен. Хапеше нервно устните си, оцветени в приятен нюанс на червеното, и обикаляше като бик на арена.

- Нали знаеш, че във входовете не се пуши?

- Така ли? - направих се на ударен и дръпнах демонстративно от цигарата си. - Не видях анотация или забрана. Не е толкова трудно да напишат едно предупреждение - повдигнах лежерно рамене. Истината бе, че просто ме сърбеше са си дръпна една цигара. Вече ми бе станало почти навик да пуша, а не толкова нужда. Защото сега бях обсебен по друго. Една жена с тъмни очи и огнена душа. Тя ме оплиташе страстно в мрежите си и ми обещаваше, че няма лесно да се измъкна от хватката ѝ. О, какво ми причиняваше, Роза? Защо беше толкова сладка на допир, а толкова горчива на вкус?

- Добре, пречиш на мен с тези шибани цигари - изпсува и погледа жално затворената врата.

- Колкото и да я гледаш, тя няма да се отвори - казах ѝ направо, а тя ме погледна с типичния поглед "не думай, Шерлок", с което искаше да ме засегне, но май още не беше разбрала напълно, че и това нямаше да се случи.

- Не бях забелязяла - усмихна се криво и скръсти ръце пред черната си тениска с картинка на някаква котка, опасана в черните ѝ кожени дънки, които очертаваха дългите ѝ крака по много приятен начин, радващ окото. - Защо ти не позвъниш в такъв случай, като ми се отваряш толкова много? - тропна с крак, а аз едвам не се засмях на детинското ѝ поведение. Но си казах да остана доколкото е възможно сериозен.

- Защото не са мои приятели - посочих очевидното, но Роза отново беше започнала да излиза извън кожата си.