Огледално отражение

Роза

Очите му бяха не само с нюанса на зюмбюлите, които беше купил, но и ужасно проницателни и изпепеляващи. През цялото време имах чувството, че прогаряха дупки в мен. Не бях свикнала някой да ме гледа толкова задълбочено и с такъв проникващ поглед, който сякаш бе за цел да ме разкости и раздроби. Чувството бе крайно дразнещо и ме изнервяше още повече. А аз бях достатъчно бясна. А този мъж само утежняваше и без това мрачните обстоятелства. Заради него дори не можех да се съсредоточа върху сбирката, а мислех само къде и как да се скрия от погледа му. Страхотен край на седмицата просто. Налагаше ми се да стоя в една стая с него, а дори не можех да избягам. Но тръпките, които се спускаха по гръбнака ми, бяха достатъчно красноречиви. Този мъж не ми допадаше. Не и с тези очи.

След срещата, която изтече толкова бавно, побързах да се обуя и да вържа косата си с някакъв ластик, който успях да зърна из лавиците с книги, наредени покрай стените. Повечето от тях бяха с опърпани корици, прашасали и разпадащи се. Вера си падаше малко повече от нужното по старинните книги, които непременно трябваше да миришат на мухъл и да изглеждат така все едно са преживели Втората световна война.

Когато излязох на улицата, все още не беше спряло да вали, но за мое огромно нещастие бе и абсолютно тъмно. Освен, че бях сигурно на път към настинката, можеше да умра и от хипотермия в този студ и от пукната глава, защото лампите бяха решили да не работят и не знаех къде стъпвам. Чудех се дали този ден нямаше да има край.

- Подожди - извика ми познат дрезгав глас с ясно мек акцент. - Почакай. - Очевидно нямаше да бъда оставена на мира. Поне исках в самотната си смърт да цари мир и спокойствие. - Имам чадър и съм с кола, мога да те закарам до вас, за да не се прибираш сама - предложи ми мъжът, настигайки ме и скривайки ме за кратко от дъжда.

- Спасибо, мне эскорт не нужен - озъбих му се и се радвах, че не можех да видя теменужените му очи в тъмното. Притесняваха ме. - Благодаря, не ми е нужен ескорт. - Това беше доста непривично чувство за мен - да се чувствам толкова дребна, скована и склещена на едно място. - Я живу рядом - допълних и тъкмо се обърнах, когато той ме хвана за бицепса. - Живея наблизо.

- Тъмно е, късно е, а и вали. Позволи ми да те откарам - отново ми предложи той. Не разбирах защо се държеше толкова мило с мен, след като се отнасях толкова грубо с него. Нима не схващаше, че не го исках край себе си? Докарваше ми само дискомфорт.

- Дори името ти не знам. А аз в колите на непознати не се качвам - заявих ясно и отскубнах рязко ръката си. Според мен той си позволяваше повече, отколкото трябваше.

- Зюмбюл. Казвам се Зюмбюл - оповести той, а аз се заслушах за момент в изливащия се покрай мен порой. Колите все така преодоляваха реките от вода по улицата с триста зора, вятърът продължаваше да брули безмилостно, а хората се превиваха под напора на пролетното настроение на майката природа. А в разгара на тази буря аз се опитвах да успокоя душата си.

- Да съм те питала за името ти? - саркастично вметнах. - Не - отвърнах, преди да ми е отговорил, - нямаше нужда да ми го казваш. Живея наблизо, благодаря все пак за предложението, но доверието между хората се печели трудно, а се разваля за секунди - добавих и тръгнах напред, надявайки се да ме остави на мира. Не бях фен на това някой да ми обръща извънредно внимание. А и този Зюмбюл не ми вдъхваше особено доверие. Само ме побиваха тръпки от неговия поглед и присъствие. А и все пак се появяваше за първи път на литературните ни сбирки. Кой знае кой вятър го бе довял при нас.

И все пак не успях да се сдържа да не се обърна назад и да видя къде бе той. Завивайки зад ъгъла, взорът ми попадна за няколко секунди върху тъмната му самотна фигура върху тротоара, обгърната от плътни сенки. И дори от това разстояние можех да усетя пронизващите му очи. Не можех да си обясня що за обаяние имаше този човек, но не ми харесваше.

Никак при това.

До вкъщи размишлявах върху това откъде се появи така внезапно на тази среща. Но предполагаг, че е бил просто любопитен. Но дори не го чух да говори, което бе жалко, защото зад теменужените му очи се спотаяваше доста прозорлив ум. А аз не си падах по хората, които предвиждаха всяка твоя дума и емоция само по реакциите на тялото. Просто се надявах, че утре нямаше да дойде. Можеше и да му бе станало скучно от говоренето на Вера.

Прибрах се вкъщи вир-вода, премръзнала, полупарализирана и тракаща със зъби. Веднага си взех топъл душ, който да отпусне напрежението в тялото ми и да отмие този напрегнат ден от цялото ми същество. Достатъчно ми беше фиаското с чадъра и проливния дъжд. А второто щеше да продължава и занапред.

Вечерях, каквото беше останало в хладилника от предните дни. Пожелах "лека нощ" на мама, която, както обикновено, се беше излегнала да дивана и гледаше 24kitchen.

Оправих си леглото и доволно се завих със завивката. Най-сетне мечтаната почивка, по която бленувах толкова дълго време.

Но се въртях твърде много в него.

Дъждът продължаваше да трополи по корнизите на прозорците, вятърът виеше страшно навън, което ме караше да се увързвам все повече в завивката.

Но в ума ми беше заседнало едно причудливо име.

Зюмбюл.

Както и ароматът на недокоснати, диви зюмбюли.