Огледално отражение

Роза

Цигари.

Докато аз се тровех с мълчание и отчуждение, Зюмбюл се тровеше с цигари. Целите му дрехи и същност бяха пропити с тях. И честно казано се задушавах покрай него. Това се равняваше на това да си напъхам главата в някой комин и да вдишам силно. При всички случаи си беше самоубийствена мисия. Само като си помислех, че той пушеше и ми призляваше. Защото от доста време ненавиждах цигарите. Особено когато те ми напомняха за времена, които никога не биха могли да се върнат. Но дори всичко да си дойдеш по старому, пак не бих приела миналото. Защото разбитото сърце не прощаваше.

Просто се чудех защо го прави. Какво толкова хората намираха в цигарите, алкохола, наркотиците и секса? Какво ги привличаше към тях? Удоволствие ли изпитваха? Наслада? Намираха в тях отдушник ли? Но защо трябваше да се съсипват по този начин?

Знаех, че повечето пушеха, защото искаха да бъдат готини, да бъдат част от масовката. Но останалата част пушеше поради други причини - от вътрешния задух, заради емоционални проблеми; защото вероятно не можеше да усмири вътрешните си страхове и полтъргайсти. Всеки си имаше подбуди и род причини, за да изпадне в някакво измерение на безтегловност. Но точно това пропадане към дълбочиннито ни мъртво състояние беше причина повечето хора да не могат да избягат от наклонностите си, да останат обвързани с тях за цял живот.

Но освен с цигарения си дим, Зюмбюл ме задушаваше и с присъствието си. Въпреки че бяхме разделени от няколко места, погледът му ме следеше постоянно и ме побъркваше бавно. Не знаех какво искаше от мен. Зюмбюл нямаше ли си друга работа, освен да ме изпива с взора си? Честно казано ми ставаше крайно досадно, а и изнервящо. Почти не можех да се съсредоточа върху срещите и какво точно ни разказваше Вера, защото бях заета да се чудя на Зюмбюл и крайно нетипичното му поведение. Можех да се закълна, че тези теменуженосини очи бяха най-добрият рентген на света. Но всъщност какво искаха да намерят в мен?

Отдавна бях изгубила същността си и се лутах като дух в тъмното. Каквото и да искаше да намери Зюмбюл в мен, едва ли щеше да го открие. Знаех, че вече не бях същата и че голяма част от сърцето ми липсваше. Бях празна, изиграна и отхвърлена. Защото се доверих на грешния човек, който ме захвърли като непотребна вещ.