Огледално отражение

Роза

Зюмбюл го приемаше отчасти добре, но я нямаше онази светлина в очите му, която бях свикнала да гледам постоянно. Усмихваше се, защото по природа беше екстроверт, но кухостта в погледа му издаваше всичко. Бях го съсипала по един безвъзвратен начин и нямаше как да поправя дупката в него. Просто не можех.

Но въпреки това не си тръгнах, не го напуснах. Вероятно щях да стоя, колкото можех по-дълго, за да го утешавам и да бърша сълзите му. Душа не ми даваше да го оставя сам. Не знаех какво можеше да извърши в умопомрачението си. Не можех да разбера защо трябваше да разруша човека, който даде цялото си сърце, за да живея аз.

Съвестта вече бе започнала да ме гложди като червей, защото в душата ми трепваше нещо, всеки път в който със Зюмбюл бяхме интимни. Имаше нещо, което не ми даваше мира и ме съсипваше бавно. И това не беше само забуленият от мъртва пелена Зюмбюлов взор.

Не знаех защо не си тръгвах. Имах хиляда причини да го направя и да оставя Зюмбюл сам в горестта и болката му. И вероятно трябваше да го сторя, но не успях. Не успях да се преборя със самата себе си. Не знаех как да срежа това въже, за да освободя и двама ни. Може би исках да се самонараня, за да усетя как се чувстваше Зюмбюл и неговото разбито сърце.

Но предполагах, че не заради това бе празен погледът му, а защото не успя да ме спаси от самата мен. Толкова желаеше да ми помогне, че желанието бе започнало да го разяжда отвътре навън и сега го бе оставило мъртъв и кух. Несъстоятелността на нашите предложения и стремежи ни доведе дотук, където лъжите бяха все още толкова силни и плътни, а грешките толкова пагубни. Където аз не можех да го пусна, а той да ме поправи. Защото счупеното никога не може да бъде залепено по същия начин, а раните винаги оставяха белези.

Зюмбюл бе започнал да пуши още повече. Всяка наша целувка бе изпълнена с тютюнев дим и неизказани слова. Трябваше да го оставя. Вярвах, че трябваше. Защото с присъствието си го наранявах още по-силно и необратимо. Но вглеждах ли се в теменуженосините му очи, виждах скритата му молба. Пуснех ли го, той щеше да се превърне в поредната изгубена частичка от космоса. А аз не можех да му позволя да умре душевно. Не го заслужаваше. Исках поне да съхраня чистата му като на утринна роса душа. Но нямаше как да поправим грешката, да заличим лъжата. Колко дълго можехме да живеем в нея, преди окончателно да ни е погребала? Рано или късно щяхме да се самооунищожим.