Огледално отражение

Роза

Не вярвах, че да споделя на Зюмбюл, ще бъде толкова разтоварващо и освобождаващо. И вероятно беше също толкова глупаво и лековерно, защото самата аз бях научила, че да се доверяваш на хората, е огромна грешка. Ние сме единствените същества, които повтаряме една и съща грешка по няколко пъти в живота си, без да вземем поука от нея. Защо тогава я повтаряме? Какъв е смисълът в това?

Смисълът е, че сърцето ти казва едно, а главата друго. А и винаги искаме да изживеем онази себепогубваща частица от вечността, която ще ни докара до пълното щастие. Дори грехът може да е правилният път, стига да живеем по нашите правила. Но понякога цената е по-висока и рядко може да я платим.

Аз се вързах на красноречието и обаятелността на Никола и той ме заведе до върха на пълната хармония, където бяхме само двамата. Аз и той. Но след това ме бутна от края на пиедестала, заби отровния нож в гърба ми и ме остави бездиханна на земята. Толкова много исках да го изкарам от мислите си, от душата си, от живота си, но колкото и да опитвах, никога не постигах успех. Просто не можеш да забравиш онова нещо, към което винаги се стремиш. Идеалите са труднопреодолими цели. Не ги забравяш и изоставяш - те са винаги част от твоето съществуване.

Обичах го, защото беше всичко, за което някога мечтах - мил, отзивчив, умен, начетен и с огромна обща култура. Харесваше ми да го разпитвам по различни теми, защото имаше дарбата на перфектния оратор - говореше умело, чисто и увлекателно. Слушала съм го в продължение на часове да ми разказва за египтяните, елините, римляните, световните войни. Умееше да те впримчва като с магия в историите си, които разказваше по един забавен и лековат начин. Дори на пръв поглед скучните епизоди от историята Никола представяше по невероятен начин. Той беше пример за подражание, стремях се към неговото така феерично съвършенство. Той за мен беше повече от перфектен. Но трябваше да усетя, че душата му бе черна, мъглява и пуста. Просто беше невероятно добър актьор и ме изигра. А аз се хванах на въдицата. А не трябваше. Но сърцето не пита кого да заобича. А лошото бе, че любовта замъгли мирогледа ми. Можеше ли да видя лъжливата същност на Никола, ако не бях заета да го боготворя? Щях ли да успея да се измъкна от имагинерната му осанка, ако бях усетила, че черните му пипала се опитваха да стигнат и до мен?

- Дявол те взел - изкрещях в стаята си. Радвах се, че майка ми беше на работа и къщата беше абсолютно празна. Като мен. Тишината просто ме пронизваше толкова дълбоко, че чак се давех в нея. Отчаяно. Дълбоко. Наивно. Единственият ми враг бе тишината - това бе нещото, което ме караше да пропадам в спомените. А аз исках да ги забравя. Затова използвах болката срещу тях. И бръснарското ножче.