Texting with my kidnapper

31

-Какво говориш, принцесо? - попита объркан. Това е игра. Ако все още му вярвах колкото преди може би щях да се заблудя и да се хвърля в прегръдките му.

-Не знам, "Аштън". Какво толкова казах? - отвърнах му, а той извъртя раздразнено очи.

-Наистина ли мислиш, че бих допуснал някой да те нарани по някакъв начин? - каза единствената причина за болката в гърдите ми.

-Не знам. Не мисля, че ти пука особено. - той ме гледаше намръщено известно време. Никой не каза нищо повече. Мразех когато мълчи.  Реших  да го ядосам. - Защо си тук?

-Доведох те в болницата с майка ти. Не помниш ли? - попита развеселен.

-Имам в предвид тук. В града. Може би и в континента. Защо все още не си заминал? Няма ли да тръгваш вече? - задавах въпросите си един след друг с цел да го ядосам, нараня и поне малко да измъкна информация за заминаването му. Той замълча. След може би около две минути той проговори.

-Не мога да си тръгна, без да взема това което е мое. - опитвах се да асимилирам думите му, но тогава майка ми влезе в стаята, прекъсвайки всичко.

-Аштън би ли ни изчакал отвън докато ѝ помогна да се облече. - Люк кимна и излезе.

-Защо да ни чака? Нека да си върви! Така де.. Имам в предвид, че може да си има работа и... - опитвах се да я убедя, че той трябва да върви, но тя не ме слушаше.

-Предложих на Аш... - вече Аш ли е? - ..да остане и да вечеря с нас. Той прие.

-Защо си му предложила да остане за вечеря?! - почти извиках.

-Роуз, дръж се прилично! Задължена съм му и това е най-малкото което мога да направя за него.! - очевидно е че не мога да я разубедя. Не знам как ще успея да издържа вечерта. А ще мога ли?