Texting with my kidnapper

49

-Принцесо, не плачи. Моля те. - успокояваше ме той докато едва си поемах въздух в прегръдката му. Не можех да се контролирам. Плачех вече от около час.-Не искам да си правиш грешни изводи, аз също не искам да заминавам. Но се налага. Ако не тръгна сега има вероятност да застраша живота и на останалите. На Майк, Кал и Аш... Те са мои приятели и докато зависи от мен няма да ги предам.

-Те са по-важни от мен. Така ли трябва да го разбирам?

-Роуз, не съм казал това! Дори не съм си го помислял..

-Но си мислил, че ще заминеш с тях и ще ме оставиш!

-Не е така, принцесо! Изслушай ме...

-Върви си! Замини още сега! Събери приятелчетата си и си намери нова играчка с която да си играеш от време на време! Аз вече нямам сили, разбра ли!? Повече не ме доближавай, Лукас!

-Роуз..

-Върви си!. Ще извикам полиция!

-Знам, че няма да го направиш!

-Просто си върви! - извиках.

-Не съм спал от две седмици заради този шибан  разговор и знам, че щеше да ме заболи от реакцията ти, но очаквах поне малко разбиране!

-Разбирам те! Те са приятелите ти, а аз съм нищо. Бягай! Бягай докато можеш, защото за мен вече е късно! Влюбих се. Но ти все още имаш шанса да се спасиш!

-Роуз...

-Моля те, Лукас! Просто тръгвай! - казах през сълзи, показвайки му прозореца. Молех го да си тръгне, а всъщност го молех да остане. Показвайки му прозореца, исках просто да му обърне гръб  и да ме прегърне. Това беше човекът който ме караше да се смея и да плача, който ме караше да го обичам. Моят похитител. Защо винаги сърцето обича най-много този, който не трябва?..