Любов и пипер

Глава 20

ПОСТАРАХ СЕ ДА ПРЕСЪЗДАМ МАКСИМАЛНО МНОГО ИСТИНСКА ЕМОЦИЯ ПЪК КОЛКО МИ СЕ Е ПОЛУЧИЛО ВИЕ ЩЕ КАЖЕТЕ.

ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. Е, ПОДНАСЯМ ВИ И ТАЗИ ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО СЪМ В ИСТИНСКИ ЕМОЦИОАНАЛЕН СРИВ И НАИСТИНА МИ ИДЕ ДА СЕ САМОУБЕСЯ ИЛИ ИЗЧЕЗНА БЕЗКРАЙНО

ТАКТО И ДА Е, СТАНА НЕЛОВКО

ТЪ, ТАКА

ЕНДЖОООЙЙЙ

ОБИЧАМММ ВИ!

*Лука*

Нещо се случваше с Лора. Нямаше го обичайният блясък в очите ѝ и онзи хъс, с който вършеше работата и това ме караше да усещам една определена горчилка. Това не беше моята Лора и каквото и да правех не можех да разбера какво се случваше. Беше така откакто ходихме на рожден ден на прабаба ѝ, но това беше преди почти седмица и оттогава тя все ходеше с безизразна физиономия, а работата си я вършеше мудно и без никакво желание. Когато баща ѝ откриеше нещо, което не е както трябва в ястието ѝ тя просто кимаше глава и казваше „Да, шеф." Покорно. Не знаех какво се случваше в главата ѝ и това ме побъркваше до такава степен, че едва се побирах в кожата си. Бях опитал дори да говоря с шеф Тасев, но той просто цъкаше с език и поклащаше глава отрицателно в отговор и това ме обезсърчаваше още повече. Исках да знам какво се случва с нея, да ѝ помогна ако имаше. Исках просто да бъда до нея, а не да ме изхвърля по този начин и да вдигаше стените от себе си наново. Точно ги бях пробил, а сега отново бяха вдигнати като циментен зид от четирите ѝ страни.

Утре беше и откриването на новият ресторант на шеф Тасев във Свети Влас и щеше да бъде грандиозно събитие, още повече че щяхме да разберем и кой ще поеме Secrete. Разбира се, това щеше да бъде Лора и се надявах това да сложи поне малка усмивка на лицето ѝ. Мечтаеше за това място от малка, знаех че иска да направи баща си и покойният си дядо горд. Беше обучавана за това, да продължи този завет и знаех колко важно беше този ресторант да не излиза от тяхното семейство. Беше хубаво да се залъгвам, че мога да го управлявам, но Secrete не беше просто ресторант. Това беше като бащина къща, която се предава от поколение в поколение и винаги остава в семейството,  а аз колкото и да ми се искаше не бях част от това семейство. Колкото и добре да ме приеха знаех, че аз винаги ще си остана пришелецът и навярно щяха да ме приемат само и изрично, ако ѝ предложа брак. Бабичката се погрижи да го знам и нямаше как да не се съглася с нея, защото иначе ме чакаше бой с бастуна ѝ. Благородно ѝ завиждах за това голямо и хубаво семейство, което тя имаше. Беше хубаво да знаеш, че имаш толкова хора зад гърба си, които са готови на всичко заради теб и не знаех дали Лора изобщо колко голяма късметлийка беше за да има такова голямо, хубаво и най-вече сплотено семейство. Да, вярно баба и дядо ѝ не спряха да се карат за някакви малки глупости, но пък по очите им се четеше колко се обичат. Едва ли щяха да изкарат четиридесет години заедно, ако не се обичаха до смърт и това беше нещо, което можех само да си мечтая аз и поколението ми да имаме. Сега беше чудно, ако изкараш пет години с някого пък камо ли четиридесет и го намирах за жалко. Любовта беше толкова чисто и свято нещо, но за жалост ние младите не успявахме да я съхраним и от това само губехме.