Бегълката 🔞🔞🔞

Глава 24

Дейвид

Очите ми обходиха бързо морската шир, когато двамата с Кат изскочихме от къщата.

Писъците бяха пронизителни, сякаш някой беше в огромна беда. В далечината видях лодка, която бързо потъваше, само че не виждах човек в нея.

- Стой тук! Влез вътре и се заключи! – изстрелях нарежданията си бързо.

- Няма начин! Жената може да има нужда от помощ!

- Кат! Влизай вътре!

- Не, Дейвид! Ако е наранена мога да помогна!

- Няма да спорим! Прибирай се! Когато я намеря, тогава ще помагаш!

Кат разбра, че нямаше да отстъпя лесно и продължи:

- Няма да се прибера! Излагаш се на риск! А ако съм с теб, поне ще сме заедно!

- Мамка му, Катрин! Влизай в шибаната къща! Може да е капан! Забрави ли какво ти се случи едва преди няколко дни?! – вече крещях, но не ме интересуваше.

Тя се нацупи и влезе вътре.

- Заключи! – извиках след нея.

Когато изпълни и тази заръка се обърнах и хукнах към водата. Колкото по – бързо стигнех до потъващата лодка, толкова по – добре за жената, която се намираше в опасност.

Изминах разстоянието за минути като не губех потъващия съд от поглед.
Вече бях много близо затова извиках:

- Госпожо, добре ли сте? Идвам да Ви помогна!

Не чух никакъв отговор, но и писъците бяха престанали.

„Боже, дано не се е удавила!“ – мислех и плувах все по – бързо.

Надникнах в лодката, но там нямаше никой. Проклятие! Сигурно беше потънала. Гмурнах се и я затърсих под водата.

Не виждах нищо в близост и се гмурнах още по – дълбоко. Поогледах наоколо, но въздуха ми взе да свършва и се изстрелях към повърхността.

Мамка му! Сигурно беше паднала от другия край, заобиколих и видях с периферното си зрение някой да се изправя в празната лодка.

Вдигнах очи и видях дълго гребло да лети към главата ми...

- Здравей, Дейвид! И лека нощ!

Последното, което чух беше смеха на Лили, след това дойдоха болката и мрака...
Кат...

Кат

Гледах през прозореца как Дейвид плува към лодката и проклинах.

Ето, че отново ми заповядваше! Това трябваше да го изясним, ако искахме връзката ни да просъществува. Бях прекалено самостоятелна, за да позволя на някой да ми дава команди като на куче. Обичах го, но в момента му бях бясна.

Той беше отличен плувец и не се съмнявах, че скоро щеше да стигне до жената, за да й помогне. В това време телефона иззвъня, спуснах се към него и вдигнах:

- Ало?

- Дано сте се сбогували, кучко! – прозвуча механизиран глас в ухото ми.

- Ало! Кой сте Вие?

- Сайонара, кучко!

Връзката прекъсна, а ледени тръпки сковаха гръбнака ми. Втурнах се обратно към прозореца. Дейвид плуваше около лодката и търсеше жената.

Кой беше този психопат? Не можеше да говори сериозно!

Видях как Дейвид се гмурна в морето и започнах да отброявам секундите, телефона звънна отново, но този път не вдигнах. Нямах желанието да слушам словоизлиянията на някакъв ненормалник.

Хапех вътрешната страна на бузата си и чаках той да изплува. Чувах някакъв звук от библиотеката, подобен на досадно пиукане, но не отидох да проверя...

Анди

Звънях на Дейвид, но той не ми вдигаше.
Видях в системата, че едната камера не работи и реших да проверя какво става.

Превъртах кадрите от записите, когато видях някакъв мъж да слиза от малка лодка и да се устремява към гората обграждаща къщата на Дейвид.

Не го познавах, но лицето му се виждаше доста добре и направих няколко стоп кадъра за всеки случай. След това камерата беше изключена.

"Мамка му, кучи син! Как я е видял?"

Бях дал точни указания на Дейвид как да монтира и замаскира камерите, така че да не се виждат веднага. Но копелето беше хитро!

„Хайде, приятелю! Вдигни, вдигни...“

Трябваше да го предупредя, но не можех да се свържа. Знаех, че и сестрата на Тъкър е там и именно заради нейната безопасност, Дейвид беше монтирал всички тези камери.
Аз му ги осигурих.

Сега работех като частен детектив, но в миналото... В миналото се занимавах с нещо коренно различно, затова имах връзки, които биха осигурили почти всичко, от което човек можеше да има нужда.

Чувствах, че се задава нещо адски кофти и звъннах на Тъкър.

- Имаме проблем...

Кат

Дейвид се показа след минути на повърхността и се заоглежда безпомощно, после заплува около лодката.
В следващия миг видях как някой бавно се изправя в нея и замахва с нещо дълго към него.

Кръвта ми се смрази и писъка, който раздра гърлото ми, огласи цялата къща. Хукнах към вратата и я отворих със замах.

- Дейвид! – пищях с всичка сила.

Видях как фигурата в лодката се обърна бавно.

- Дейвид!

Тичах по пясъка и щях да се хвърля във водата, когато болка обхвана цялата ми глава...