forbidden darkness love/A.I.

Part 11 (A Twist In My Story)

Whispers turn to shouting,

Shouting turns to tears,

Your tears turn into laughter,

And takes away your tears.

     - 'A Twist In My Story' by Secondhand Serenade

   *Два дни по-късно*

   Днес.

   Днес се навършват три години.

   Три години от както за последно чух гласа й.

   Три години от както за последно видях усмивката му.

   Три години от както за последно говорих с родителите си.

   Три години от както те починаха.

   Мина много време, като се замислех. Три години, 1 095 дни, 26 280 часа, 1 576 800 минути. Бих се впуснала да броя и секундите, но главата ми щеше да избухне.

   До този момент, никога не бях оставала сама на този ден. Обикновено Кийра беше с мен и обядвахаме заедно или отивах да ги посетя с нея. Никога не ходех сама на гроба им. Но явно този път трябваше да отида сама ... така или иначе все някога трябваше да го направя.

   Спрях колата на паркинга на гробището.

"Можеш, Райли." - казах си. "Стига си била такова момиченце и върви кажи здравей на мама и татко!"

   Изскочих от колата и завървях между гробовете, знаейки къде да отида.

"Здравейте, мамо и татко." - прошепнах и седнах на тревата до тях. "Как сте?" - засмях се леко. "Забравих, че не можете да ми отговорите."

"Е, срещнах някого." - усетих лек полъх в косата си и се засмях. "Той не е типа момче, за което да се вълнувате. Но е различен. В добрия смисъл. Може би тий е просто нещо, през което така или иначе трябва да премина, нали?" - Мама винаги ми казваше, че трябвало да живея докато съм имала шансът. И икогато тя почина, аз бях решила, че така ще я запомня. "Може би пък той е нещото, от което наистина имам нужда. Имам в предви, той ме кара да се чувствам ... добре! За първи път от толкова време, усещам, че имам истинска усмивка без Кийра да е наоколо." - усмихнах се при мисълта за Аштън. "Той е страхотен. Кийра също. Тя беше толкова добра по отношение на всичко откакто си тръгнахте. Точно сега е в Ирландия и затова не можа да дойде с мен, защото искаше да прекара повече време с гаджето си, преди той да е заминал за Америка." - въздъхнах, защото Кийра наистина ми липсваше. Настъпи тишина за около минута преди пак да проговоря.

"Толкова ми липсвате. Повече от колкото можете да си представите." - усетих сълзи в ъгъла на очите си, които реших да задържа поне докато се прибера. "Просто ми се иска да ви прегърна отново." - Очите ми ме предадоха, затова ги стиснах силно, а болката трептеше из мен. "Толкова много искам да чуя гласа ти, мамо! Толкова много ми липсваш! Тате, много те обичам и така ми липсва пеенето ти преди да заспя." - вдишах силно. "И двама ви обичам толкова много." - поставих по една роза на двата надгробни камъка и си тръгнах. Изпратих въздушна целувка към небето преди да се кача в колата.

   Сълзите ми бързо се застичаха по бузите ми, докато удрях волана. Това беше разбитото сърце. Никой не можеше да го поправи.

   Влязох в кухнята, облечена в потник и долнище на пижама. Взех чаша вода и я изпих.

   Чух почукване по входната врата и отидох да проверя кой беше. Пооправих косата си, стегната в опашка, и придърпах потника си надолу, за да не ми се вижда пъпа. Когато отворих, бях посрещната от ухилен од уши Аштън.

"Хей, бейб." - каза той щастливо, но усмивката му се изпари при вида ми. Очите ми бяха подути, по бузите ми имаше следи от засъхнали сълзи и бях по пижама.

"Добре ли си?" - попита, като сбърчи вежда.

   Толкова много исках да скоча в ръцете му и да му кажа, че изобщо не бях добре, но бях твърдо решена да не го правя. Затова излъгах, лепвайки си най-добрата си фалшива усмивка някога.

"Добре съм. Гледах Титаник и плаках. Добре съм!" - усмихнах се. Аштън ме огледа подозрително и кимна бавно.

"Чудех се дали искаш да излезем навън и да те заведа на обяд, може би?" - усмихна се той.

"Ъх... " - опитвах се да измисля възвожно най-доброто извинение. "Всъщност днес не ми се излиза никъде."

"Значи, може и без да излизаме. Няма проблем. Предполагам можем да си поръчаме к-"

"Не. Аштън." - изтрих усмивката си и бях готова да затворя вратата. "Искам да съм сама." - опитах се да затворя вратата, но той подложи крака си така че не можех.

"Защо?" - попита и отвори вратата. Беше твърде силен, за да се боря с него.

"Защото искам да съм сама." - прошепнах.

   Ръката му покри бузата ми, принуждавайки ме да го погледна.

"Какво не е наред?" - гласът му беше тих и мек, което още повече ме ядосваше.

"Нищо!" - извиках, махайки ръцете му от себе си. "ДОБРЕ СЪМ!"

"Не изглеждаш добре!" - не ми остана длъжен той.

"Е, ДОБРЕ СЪМ!" - бутнах го към вратата. "МАХАЙ СЕ!"

"Няма да ходя никъде." - отговори той тихо. Аштън беше като закован на мястото си, а моята сила не можеше да го помръдне от там. Започнах да удрям гърдите му, викайки силно, без да мога да сформирам свястно изречение. А той стоеше там, поемайки всеки удар от моя страна.