forbidden darkness love/A.I.

Part 14 (Demons)

ВАЖНО! ПРОЧЕТЕТЕ БЕЛЕЖКАТА НА АВТОРА СЛЕД КРАЯ НА ГЛАВАТА!
________________________________________________________

"I wanna hide the truth
I wanna shelter you
But with the beas inside
There's nowhere we can hide
No matter what we breed
We still are made of greed
This is my kingdom come
This is my kingdom come
When you feel my heat
Look into my eyes
It's where my demons hide
It's where my demons hide
Don't get too close
It's where my demons hide
It's where my demons hide"
               - 'Demons' by Imagine Dragons

*Три седмици по-късно*

"Значи, не сте се виждали от три седмици?" - попита Кийра, поемайки глътка от кафето си. Кимнах.
"Мда, не съм чувала, говорила или мислила за него в продължение на три седмици." - завъртях сламката в чашата си в кръг, фокусирайки поглед върху въртящата се течност.
   Излъгах. Излъгах, че не бях мислила за него. Лъжех всички, че бях добре и че ден-два бяха достатъчни, за да се наплача като хората, но, странно, чувствах, че нещо се случваше. През цялото време имах чувството, че някой ме наблюдаваше.
   Откакто бях далеч от Аштън се чувствах така, сякаш бях длъжна да поглеждам зад рамото си на всеки пет минути. Вече не се чувствах сигурна и, въпреки че той ме плашеше до мозъка на костите ми, се чувствах странно отпусната щом топлината му ме заливаше.
"Райли?" - Кийра разклати длан пред очите ми. "Тук ли си?"
"Съжалявам." - казах, прокарвайки пръсти през косата си. "Отплеснах се."
"Мда, изглежда го правиш доста често напоследък." - засмя се тя задъхано и отпи още една глътка от напитката си.
"Не че нещо, Ки, наистина искам да се пошляя с теб, но просто днес не ми е ден." - отговорих й аз като станах от мястото си и метнах чантата си през рамо. Тя кимна, въздъхвайки.
 "Ще се видим по-късно, нали?" - кимнах.
"Чао." - помахах й на излизане от малкото магазинче.
   Скоро ушите ми бяха заети от слушалките ми бълващи Imagine Dragons и тяхната Lost Cause.
   Запечатвах всичко, което успеех, в главата си, знаейки, че това може би беше последният път, в който виждах този град от близо.
   Мислите ми бяха прекъснати щом се блъснах в нещо твърдо. Издърпах тапичките от ушите си, готова да се развикам на момчето, на което налетях, но в момента, в който погледнах нагоре, дъхът ми замря в гърлото и в миг бях прикована на мястото си.
   Очите му бяха дълбоки, почти мъртви, и зад тях беше неуспешно прикрита остра болка. Беше облечен в тясна черна тениска заедно с чифт Converse и чифт тесни дънки. Изглеждаше добре заедно с плетената си шапка, която закриваше разкошната му коса.
"А-аштън." - издишах тежко. Топлината му ме разсейваше и ми пречеше да се успокоя.
"Райли." - гласът му беше накъсан и тежък. Той дори не приличаше на себе си.
   Не казвахме нищо. Просто стояхме там, взирайки се и наблюдавайки се един друг.
"Повърви с мен?" - пречупих тишината. Той кимна и започнахме да вървим към апартамента ми.
"Е, как си? Нещо ново?" - попита той, а ръцете му бяха дълбоко заровени в джобовете на дънките. Поклатих глава.
"Нищо особено. Като цяло си стоя вкъщи и разчиствам апартамента."
"Оу." беше всичко, което каза.
"Ти?" - попитах на свой ред.
"Драмата с момчетата ми е в повече. Напоследък Люк се държи доста странно." - кимнах.
"Много ми липсваш, Райли." - той издиша глътка въздух, която сякаш беше държал в себе си в продължение на дни.
"И ти на мен." - започнах. "Но моя ли е вината, че си липсваме един на друг?" - Аштън поклати глава.
"Може би можем да излезем някой път? Да започнем отначало?" - кимнах.
"Ще се радвам."
"Чудесно!" - изчурулика той, карайки ме да се усмихна. "Ще те взема в 8. Облечи нещо приятно, но не твърде изт-"
"Не мога." - спрях го. "Не и довечера." - въздъхнах, отпивайки от напитката си.
"Защо да не можеш?" - веждите му се събраха.
"Трябва да бъда на летището в 5." - отговорих му честно.
"Летището? Защо?"
"Аштън, аз-"
"Защо трябва да си на летището?" - настояваше той, а гласът му беше по-нисък от преди.
"Връщам се вкъщи." - отговорих аз, а гласът ми едвам се чуваше. "Заминавам довечера. Багажът ми е готов и вече си купих апартамент там."
   Погледнах към лицето му. Беше опасен нюанс на бялото.
"Ще те закарам в такъв случай. Ще те чакам пред блока в 4:30." - заяви Аштън почти безизразно. И с това той си замина без да каже нищо повече.
 
   Търпеливо чаках пристигането на Аштън, седнала на дивана.
   Кийра и аз вече си бяхме казали "довиждане" за сега, но тя щеше да дойде при мен, когато успееше да се оправи с шефа си.
   Щеше да ми липсва този град. Харесваше ми тук, всъщност. Не винаги ми напомняше, че трябваше да съм някоя,  която не съм. Местех се от място на място след като родителите ми починаха. Най-дълго се бях застоявала на едно място в продължение на 8 месеца. И това беше точно тук, в Лондон.
   Чух потропване по вратата и скочих да грабна нещата си, убеждавайки се, че съм взела всичко нужно.
   Когато отворих вратата, Аштън вече беше в колата си и дори за секунда не вдигна поглед към мен.
   Пристъпих в превозното средство, поставяйки нещата си на задните седалки и затваряйки вратата.
"Готова съм." - казах му, а малка усмивка се заигра по устните ми. Той просто кимна, без дори да се насили да каже нещо или да ме погледне. Въздъхнах.
    Това щеше да е най-прекрасния ден в живота ми ...

"Полет 182 е готов за качване. Полет 182." - обяви жената по говорителите.
"Това е за мен." - казах на Аштън, ставайки от мястото си. Той също се надигна, а височината му както винаги ме закриваше.
"Сигурна ли си, че трябва да заминаваш?" - попита той, гласът му беше тих,а ръката му се плъзна леко надолу по моята. Кимнах, навеждайки се, и го прегърнах.
"Ще ми липсваш." - промърморих, заровила глава в гърдите му. Той кимна.
"Тръгвай." - гласът му беше мек, нежен. Прокарах ръка през косата му, а след това и по врата му. Умирах, за да усетя топлината му.
"Тръгвай." - повтори той по-резервирано. Кимнах и го стиснах за последен път преди да взема нещата си и да се насоча към самолета.
"Няма прощална целувка?" - ако беше по-мек, нямаше да го чуя. Но успях.
   Обърнах се и пуснах багажа си. Хукнах обратно към него и прилепих устни в неговите в отчаяна нужда да го усетя. Той реагира мигновено и аз се прилепих по-близо до него, нуждаейки се от топлината му, която търсех.
"Сбогом, Райли." - прошепна Аштън като прилепи чело до моето.
"Никога не е "сбогом", а просто "до скоро", Аш."
    И с това си тръгнах без да се обръщам. Но когато все пак се обърнах, той все още беше там. Очите му бяха червени и подпухнали.
    И тогава осъзнах нещо: имах толкова дълбоки чувства към това момче, че не исках да го пусна.
    И тогава осъзнах, че той ме държеше на повърхността, дори само да си помислех за него.
    И след това наблюдавах как човекът, на когото държах най-много, се загубва от погледа ми.
    Точно както всички други.

Author's note: Краят наближава, а аз не искам! :( И все пак ... надявам се, че и вие издивявате като мен надявам се, че главата ви е харесала! ... :D Обичам ви! хх