Цяла нощ ме тормизиха сценарийре който моя ум създаваше. Дали утре ще се държи по-резервирано или ще сме както преди целувката, но може и отношенията ни да преминат на следващото ниво. Около четири заспах, но всякъш след миг алармата ми ме събуди. Станах мързеливо от леглото и отидох до банята. След това отидох в кухнята и си направих кафе. Седнах на дивана и пуснах телевизора когато телефона ми звънна. Беше непознат номер.
- Ало?
- Мишел, здравей.
- Картър! - извиках силно.
- Даа! - викна обратно - Как си? - попита тъжно.
- Страхотно! - усмихнах се. - ти?
- Добре. - усетих усмивката му. - Ъм имам супер новина за теб. - засмя се.
- Каква е?- изписках.
- Ъм пред вратата ти съм. - засмя се.
- Картър не съм толкова заспала, за да.. - бях прекъсната от вратата. Отворих я и той стоеше там с кутия понички. - Ти си тук! - метнах се на врата му.
- Казах ти. - засмя се и ме прегърна.
- Липсваше мии. - стиснах го силно.
- И ти на мен мишке. - завъртя ме и ме пусна- а сега може ли да влезем, по пижама си и ме излагаш. - засмях се саркастично и го бутнах да влезе.
- Кога пристигна? - попитах го след като седнахме на дивана.
- Преди около два часа. - засмя се и отпи от кафето си. - сега наистина как си? - погледна ме сериозно.
- Боли ме Картър, но намерих своя лек. - той ме погледна изпод вежди. - Киан, той е постоянно до мен и започнах да виждам в него човек който може да ми е нещо повече от приятел. Не ме разбирай погрешно все още го обичам, но Киан и Кас бяха до мен през цялото време в което аз бях в дупката в която той ме остави и те ми помогнаха да се изправя и да продължа живота си като преди, но макар и симпатиите ми към Киан бих му простила и върнала всичко по старо му, защото го обичам повече от себе си, но щом е продължил и в момента има приятелка не мислиш ли, че може би и аз трябва да продължа напред и да се опитам да бъда щастлива с друг. - очите ми се насълзиха при спомена от ноща в която той ми наговори онези неща.
- Ако ме питаш ти наистина заслужаваш да си щастлива, ти го заслужаваш повече от всеки друг. - той стисна ръката ми силно и се усмихна.
- А забравих да спомена, че снощи го целунах. - изтрелях го и погледнах надолу.
- О, Мишел- каза тихо. - как така забрави да ми го споменеш. - извика.
- Ами, ама.. - оплетох се. - Ох стига с мен, твоя живот как се развива. - усмихнах се.
- Ох, Мишел. - поклати глава. - та моя живот си е наред, ерген съм живея си живота. Изправих се след последното си падение в живота и за сега смятам да не се захващам с никоя. Просто ще си живея. - облегна се нс дивана.
- Къде ми е телефона? - започнах да го търся на масата.
- Ето го. - Картър ми го даде. Кимнах му и затърсих Киан в контактите си. Щом го намерих го набрах и зачаках да ми вдигне.
- Добро утро, Мишел. - звучеше сънено.
- И на теб, Киан. - усмихнах се и погледнах към Картър, който също се усмихваше. - Да не би да те събудих?
- Ами, всъщност да, но и без друго трябваше да ставам, до половин час ще съм при теб. - засмя се.
- Точно за това ти звъння. Виж имам гост от Америка и искам да прекарам известно време с него, нали не е проблем, Джона да работи вместо ме? - прекарах ръка през косата си, оправяйки я.
- Да няма проблем. Да не би Кас и Мат да са дошли на посещение. - засмя се.
- Не, Картър е тук, не сме се виждали от доста време и имаме да си говорим доста, та за това те помолих. - овъртях един кичур около пръста си.
- Да разбирам те, не се безпокой, дори ако искате довечера минете през бара. - усетих усмивката му.
- Да разбира се, Киан. - усмихнах се. - до скоро.
- До скоро, Мишел. - затворих телефона и погледнах към Картър, който ме гледаше странно.
- Картър днес имаме цял един ден в който ще сме заедно. - скочих на врата му и той се засмя и ме придърпа в една дълга прегръдка.
- Е какво смяташ да правим днес? - попита ме той и леко ме отръпна от себе си така, че да може да се гледаме в очите.
- Не знам, ти винаги си ми казвал, че искаш да разгледаш Лондон, така че хайде да обиколим забележителностите. - той се ухили като малко дете.
-Хайде да тръгваме още сега. - той започна да ме дърпа да ставам.
- Не хайде да.. - телефона му ме прекъсна.
- Ало? - вдигна телефона си със сериозно изражение. - Аз съм в Лондон. - изражението му си остана све така сурово. - Да при нея съм. - с кой ли говореше. - Не знам другата седмица може би. - помълча известно време и затвори. - Беше Джак. - зениците ми се разшириха, а дишането ми се учести. Не бях чувала името му от както той си тръгна. Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи. - Не, Мишел, не плачи. Не мисли за него. Не се разстройвай моля те.- Картър ме прегърна, а аз се сгуших в него.
Сигурно вече час стойм така. Картър ме прегръща и утешаваше, а аз не спирах да плача.
- Липсва ми Картър. Искам го отново в моя живот. - отново порой от сълзи се спусна от очите ми. Той просто стоеше, държейки ме в прегръдките си, поклащайки се и просто ме слушаше. От един час насам говорих за него, за всички хубави моменти който сме имали. Сега, разбирам колко много съм влюбена в него. - Държа се като малко дете. - засмях през сълзи.
- Не държиш се като малко влюбено дете. - Картър се засмя и ме стисна силно.
- Искаш ли да излезем на разходка? - попитах подсмърчайки. Той само кимна.
Качих се в стаята си и отидох до банята за да измия лицето си от лепнещите сълзи. Скед това отифих ди гардероба си и изкарах една бяла тениска, черни тесни дънки и сива жилетка. Взех черната си чанта и обух чернире си вански. Слязох долу, а Картър все още стоеше на дивана и си ровеше в телефона. Отидох отново до стаята си и пуснах дългата си коса. Сресах я и я оставих да се спуска по гърба ми. Отново слязох в хола, а Картър си продължаваше със заниманието си, а именно да си играе на телефона. Приближих се тихо до него и поех дълбоко въздух.
- Картър! - изкрещях и той изпусна телефона си на дивана, Слава Богу, ако беше ба земята щях да си го отнеса.
- Господи, Мишел, ти добре ли си. - аз се спуквах от смях на дивана и накрая той не издържа и започна да се смее.
- Ох, хайде да вървим. - казах, като се държах за корема. Картър стана от дивана и ми подаде ръка. Поех в и се изправих и двамата с Картър излязохме от вкъщи.
