Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

V

Закараха Хосеок в болница. Надявах се да е добре. Едва ли бе добре, но поне можех да стискам палци.

Вкараха го в операционната, а дори и не разбрах защо. Никой нищо не ми казваше. Обикалях в кръг в коридорчето пред операционната. Защо, защо, защоо?! И по-важното кой. Кой беше причинил всичко това на Хосеок? И защо. Припомних си какво се бе случило минута преди да го видя и някак си всичко съвпадна. Джимин! Нямаше кой друг да е!

Но след секунда си дадох сметка, че не бе възможно да е той. Та той напусна секунди преди да изляза аз. Въздъхнах. Защо всичко бе толкова объркано?! Защо нещо такова трябваше да се случи точно на него?! По едно време дойдоха Мин Хо и още двама- една жена, приличаща много на Хосеок, и един мъж, вероятно баща му. Очите на жената бяха червени, вероятно от плач.

- Мей!- викна Мин Хо и се затича към мен.- Какво стана?! Докторът каза ли нещо? Как е той?

Поклатих глава в отрицание.

- Нищо все още не са казали.- отвърнах и погледнах към жената. Исках да й се извиня, въпреки че не знаех за какво. Но я съжалявах.

- Всичко ще се оправи. Той ще бъде добре. Не се притеснявай. Правили са такива операции хиляди пъти. Няма причина да се безпокоиш.- говореше тихо бащата на Джей Хоуп, докато галеше главата на жената. Явно пак бе почнала да плаче.

Чудех се дали имат някаква допълнителна информация. Та те му бяха родители, би трябвало да имат. Точно преди да ги питам, докторът излезе. Съзнателно или не, всички се изправихме в очакване.

- Операцията е успешна, не се притеснявайте. Хосеок е добре и ще излезе от упойката след около час. Имаше много дълбоки рани в областта на корема, но, за щастие, важните органи не са засегнати. Явно някой го е наръгал няколко пъти с нож или с някакъв друг остър предмет. Загубил е доста кръв и се наложи да му прелеем, но заради бързата реакция на тази дама тук, успяхме да го спасим.- каза той и ме посочи. Докторът се усмихна и продължи.-
Въпреки че ще излезе от упойката скоро, оставете го да си почине. Настанен е в стая 211. Това е засега. Лека вечер.

Останахме сами. Отново. Слава на бога, той бе добре. Е, колкото можеше да е добре наръган човек.

- Т-ти си тази която го е намерила нали? Ти си се обадила на линейката.
Обърнах се и очите ми се срещнаха с тези на майката. Кимнах сковано.
Сълзи се отрониха от очите на жената и тя ме прегърна.