Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

XI

Сякаш животът извън болничната стая бе престанал да съществува. Тишина. Сякаш всички просто бяха притихнали, за да гледат картинката, случваща се пред мен. Но всъщност само аз бях свидетел на това. Само аз бях длъжна да стискам зъби, да не кажа и дума. Защото това не бе моя работа.

След минута Джимин отново проговори. Относно него...бях толкова объркана. Знаех го като момче, което се интересува само от себе си, гледа собствените си интереси. Но сега, показа нещо много повече, доказа, че е човек. И, че всъщност е загрижен. Нима всичко това в училище е само преструвка?

- Мей, остави ни насаме.- каза ми. Името ми, излязло от неговата уста, звучеше толкова различно. За секунда не можах да го разпозная. Не мисля, че той някога ме е наричал с истинското ми име.

Преглътнах. Трябваше ли да изляза? Погледнах Хосеок с надеждата да каже да остана, но това не стана. Е, явно трябваше. Обърнах се към вратата, но тогава влезе Мин Хо. Той напълно ме игнорира, но фокусът му падна върху Джимин.

- Ти какво правиш тук?!-викна новодошлият възмутено.

- На какво ти прилича?-попита саркастично Джимин.

- Не трябва да си тук, а при сестра си. Може този път да те чуе.- отвърна Мин, доближавайки се до леглото. Джимин въздъхна изморено.

- Отлично знаеш, че не ме слуша. И понеже съм приятел на Хосеок дори не иска да ме види.

- Не виждам да правиш каквито и да е опити да се свържеш с нея...- изсъска жлъчно Мин Хо.

-Я! Престанете!-викна Хосеок.

-Някой ще ми каже ли как се случи това този път?-попита Джимин като гледаше ту Хоби, ту Мин.

Мълчание. Изглежда бяха забравили, че аз още бях в стаята. Чувствах се разкъсвана от любопитството си и от убеждението си, че трябва да се съобразя с правото им на тайни. Неможейки да реша, просто останах неподвижна.

- Трябваше да я видя...- започна Хосеок.- Липсваше ми. От месеци й пишех, но тя не отговаряше. Но един ден... писа. Бях шокиран. Писа ми "Ако се видим, ще ме оставиш ли на мира?". Трябваше да я видя и съответно й казах "Да". Срещнахме се, аз й обясних къде да дойде, за да не ни види никой...

След това замълча, изглежда, за да събере смелост да доразкаже останалото. След малко продължи.