Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

XXXIV

Премигах объркано. Това наистина ли се случваше?! Не бе ли достатъчно всичко, което се обърка днес?!

- Какво значи "добре"? Примиряваш ли се? Точно сега ли реши да ме оставиш? Когато се нуждая най-много от подкрепата ти?

Мълчание. Започнах да се чудя дали не бе затворил, но не беше. Чувах дишането му.

- Нараних теб и семейството ти.- започна той тихо. - Не мога да те гледам в очите вече...

Стиснах зъби.

- Нуждая се от теб, Джимин. Не ме оставяй...

Отново настъпи мълчание, но след малко той заговори.

- Нуждаеш се от време. И... мисля, че аз също.

Сякаш гръдния ли кош натежа и трябваше да се боря, за да дишам нормално отново.

- Защо го правиш? Мислех, че имаш чувства към мен...

- Вече ситуацията не засяга само нас двамата. Вече не е толкова просто...

- И какво? Нима отричането ще върне бебето? Защо се опитваш да съсипеш единственото, което ми остана?!

- Мамка му, Мей! Това да задържиш мен означава да нараниш всички останали! И теб също.- започна да вика той. - Трябва ми време...

- Джимин, моля те нед-

Той ме прекъсна.

- Лягай, Мей.- прошепна Джимин и затвори. Гледах телефона си известно време и се опитвах да проумея какво се случи.

Той ... заряза ли ме туко що?

Отказвайки се от днешния ден, се сгуших във възглавницата и започнах да се моля утрешния да е по-добър. Заспах почти веднага.

***

Събудих се със същото пулсиращо главоболие, с което заспах вчера. Татко ми предложи лекарство, което приех с трепереща ръка. Не знаех защо, но днес хапчето ми се струваше много по-горчиво от вчера.

Според баща ми трябваше да остана вкъщи до края на седмицата, за да си почина, но според мен бе, защото в училище щях да видя Джимин. И въпреки че това бе единственото, което исках да направя, явно нямаше как да се противопоставя на татко.

Когато останах сама вкъщи звъннах на Джимин поне десет пъти, но телефонът му бе изключен.
Бях объркана, не знаех какво се случва. Но се чувствах по-самотна от всякога. Обикалях апартамента, намирайки си всякакви дребни задачи, само за да се разсея. И все пак мислите ми не ме оставяха да си почина.
Докато не се звънна на вратата.