Jimin: Two Halves [СПРЯНА]

XVII

За части от секундата всички просто замръзнахме на място. Сякаш, ако никой не помръдне, имаше шанс да не се забележим.

Първият, който промени позицията си, беше Джимин. Той се отдръпна от мен сковано. А баща ми само седеше и се опитваше да осъзнае какво беше видял туко що.

- АМА КОЙ СИ ТИ, БЕ?!- извика изведнъж той. О, не. Ненененене. Играта щеше да загрубее определено. Пристъпих напред с разперени ръце.

- Н-не е това, което изглежда.- отвърнах задавено. Сърцето ми щеше да се пръсне. Що за късмет?!

Баща ми продължаваше да гледа недоумяващо.

- Не е?! А какво е тогава?! Просто влязох в стаята ти, за да поговорим, и ви заварих да се целувате!

Ченето ми падна. КАК ПО-ТОЧНО РЕШИ ТОВА?!

- Не сме се целували! Е на практика той ме, но ...- бях прекъсната от мама, която тъкмо се беше появила.

- О, ти си Джимин, нали?- викна тя развълнувано и се приближи до него, за да го огледа.

- Кой?- попита баща ми видимо объркан. Нима бях забравила да му кажа? Обърнах се към него и посочих китката си. Това, за щастие, бе достатъчно, за да се сети.

- О! Значи ти си момчето... Защо не започна с това! Добре дошъл в нашия скромен дом! - викна изведнъж татко ми. Някак не се изненадах от тази промяна. Баща ми просто си беше такъв...

***

- Значи сега живее у вас?!- викна Роуз шокирано. Няколко човека се обърнаха в наша посока и ни изгледаха възмутено, но никоя от нас не им обърна внимание.

- Да... заради онова глупаво правило за 50те метра... просто е абсурдно! И на всичкото отгоре нашите го обожават! Всеки път, когато се скараме, те заемат неговата страна.

Роуз просто избухна в смях. Изгледах я раздразнено и тя веднага спря.

- И-извинявай... но просто имаш невероятен късмет.

Покрих лицето си с шепи. Права бе, смехотворно беше.

- Вашите знаят ли?- продължи тя внимателно.- Че искате да се отречете.

Сепнах се. За момент си представих лицата на нашите, когато разберат. Настръхнах.

- Не! И не мисля и да узнават...

- Е, в един момент ще -чакай малко ти наистина ли искаш да се отречеш?- попита Роуз като изражението й се напрегна леко. Погледнах настрани и погледа ми попадна на масата на Джимин- точно на най- далечната от нас. Да, не можех да изляза с някого, без да се наложи да мъкна и него. Той си ядеше спагетите спокойно, сякаш имаше цялото време на света. Изведнъж ми хвана погледа и ми намигна, а аз се направих, че не съм го видяла.