Чувствах адреналина във вените си. Преди малко бяхме набутали Крийчър в една кофа за боклук и сега трябваше да се спасяваме. Точно когато щях да тръгна тичешком към вкъщи, Джимин ме хвана за ръката. Оголи китката ми и се загледа в луната. Прехапа устни, а аз се почувствах неловко.
- Това... от мен ли е?-попита той като премести погледа си към очите ми. Изведнъж сякаш загубих представа за времето. Единственото, което виждах, бяха топло кафявите му очи. След секунда се осъзнах и разтърсих глава. Издърпах ръката си от хватката му и отстъпих назад.
- Не знам за какво говориш...-отвърнах тихо. Сърцето ми препускаше. Той повдигна едната си вежда.
- Нима?
- Точно така.- отсяках. Можех да прочета насмешката в погледа му.
- Ами... нека ти разясня. Срещнахме се в деня, в който на ръката ми се появи Ками, а и този приятел каза, че е дошъл, за да ни събере...
Преглътнах. Накъде отиваше това?
- И какво?- попитах троснато.
Той се усмихна. Но беше изкуствено. Опитваше се да изглежда привликателен, но пропускаше малък детайл- не харесвам изкуственото. И изобщо не ми беше до тези превземки.
- Ами...
Телефона ми звънна. Това за пореден път ме сепна. Бръкнах в джоба си и извадих смартфона. Беше Хосеок. Усмихнах се при вида на името му.
- Ало?
- Кажи?- отвърнах обръщайки гръб на Джимин.
- Хей, ам... ще ми донесеш ли днес като идваш от онези бисквити? Моляя?- каза Хосеок с жизнерадостен тон.
- Господи, Хосеок, не ти ли омръзнаха? Ядеш такива почти всеки ден! Тази болница не ти се отразява добре!- викнах и се засмях.
- Ще донесеш, налиии?- можех да си представя типичната му кучешка муцуна, която правеше, когато моли за нещо. Въздъхнах примирено.
- Хубаво. Айде, че трябва да вървя.- казах и набързо затворих. Обърнах се и срещнах очите на Джимин отново. Тръпки се спуснаха надолу по гръбнака ми. Защо погледът му стана толкова леден така изведнъж?
- С кого говори?
Намръщих се. За какъв се мисли?
- Какво ти влиза в работата?- попитах и вдигнах едната си вежда. Погледа му не се смекчи и за секунда.
أنت تقرأ
Jimin: Two Halves [СПРЯНА]
أدب الهواة❝- Възхищавам ти се.- прошепнах.- Преживял си много и все пак се държиш. - Повярвай ми, няма на какво да се възхищаваш... Усмихнах се леко, а погледът ми се насочи към разрошената му коса. - Ако виждаше това, което аз виждам в теб, щеше да разбереш...