Yes, Luke!

6.

"Здрасти"
"Притеснен ли си?"
"Ами... доста... не знам какво ще правя, ами ако не ме хареса?"
"Дишай. Всичко ще е наред. Аз съм на разположение, ако те обиди и искаш някой да й срита задника."

Чух смях.

"Благодаря ти, аз ще тръгвам."
"Забавлявай се."

Затворих на Алекс и продължих да чета "Да убиеш присмехулник". Ах, класика.

Прозорецът ми беше отворен. Крещенето на децата от съседните къщи, чуруликането на птиците и дърветата, които се поклащаха от вятъра се чуваха. Прекрасен ден да си стоиш вкъщи и да иронизираш света.

След половин час четене как Джил и Джем играят на супер тъпа игра, игнорирайки сестра си, телефонът ми зазвъня на шкафа до мен.

Отчаяно се надявах да е майка ми. Нашите все още не се бях прибрали от това тъпо бизнес пътуване.

Но не... чакай. Непознат номер? Очаквах някой да ми направи шега или да е объркал номера съвсем случайно.

"Ало?"
"Хейли Робъртс?" - отвърна ми някой с въпрос.
"Да, кажете."
"Аз съм Люк. Люк Хемингс, господинът ви по Английски език."

Тишина. Неловко хапене на устни.

"Да... ъъъ... здрасти. Тоест, добър ден." изпуфках на себе си и си ударих шамар по ръката. Пак се изложих.
"Здравей." той каза с лека нотка на смях. "Имам номера ти от дневника, ако... нали... се чудиш."
"Няма проблем." ръцете ми леко трепереха. Едната - на телефона, а другата - подпряна на шкафчето. Дъхът ми беше малко труден за поемане, но все пак за какво толкова можеше да ми звъни?...

"Звъня ти, защото няма да мога да дойда на проекта по Английски. А не може да пропуснем един час, затова трябва да измислим нещо. Извън училището."

Преглъщане. Затваряне на очи. Ръката ми, подпряна на шкафчето, вече не беше там, а силно стискаше една от възглавниците на дивана.

"Ъъ, да... разбира се. Ами... в четвъртък, тоест днес, удобно ли ще ви е след часовете?"

Приглушен непринуден смях.

"Имах в предвид някъде другаде. Не в училището."

И ето пак... преглъщане.

"Аз... не знам дали е добра идея, господин Хеми-"
"Люк. Просто Люк."
"Да, Люк. Не знам дали ще е добра идея."