fragments; teenfic

ТРЕТА ГЛАВА

"Как да спрем да съдим?"

Музиката тресеше цялата къща, а виковете на пияните тийнейджъри на долния етаж се чуваха чак в другия квартал.

Момичето най-накрая взе решение. Седна на леглото, не откъсвайки поглед от мен. Имах чувството, че изсмуква цялата енергия, която ми бе останала. Защо продължаваше да ме зяпа? Бе странно и грубо, но пък и аз не бях особено възпитан, като нахлух в стаята и, чувствайки се като у дома си.

- Как се казваш? – реших да разцепя тишината. Момичето ме гледаше. Не мигаше. Само стенния часовник тракаше нетърпеливо, изнервяйки ме до краен предел. Как мразех часовници. Как мразех времето! Сигурно затова съм с час и една минута назад. Така вярвах, че имам повече време от необходимото.

- Безименна – отвърна просто, правейки ситуацията още по-неудобна. – А ти? – попита с невинния си женствен глас. Помнех гласове повече от лица. Странна работа, но гласа и напомняше на коприна; на мед, който се топи по езика. На топло време през април. На залез в шест и половина. На кристална вода. На дъга след пороен дъжд. На любов и топлина и топлина и любов.

- Безимен – казах с блестяща усмивка на лице. Ъгълчетата на очите и се свиха. Очите и светнаха като два малки пламъка, а миглите и помръднаха. В същото време плътните и алени устни се извиха в усмивка, която пък напомняше на сковаваща зима, която започва да се топи под действието на хапливото слънце.

- Значи обичаш да четеш? – попита ме Безименна.

- Обичам малко неща, но ги обичам истински.

- Аз също обичам да чета – вметна тя, игнорирайки изповедта ми, което пък привлече вниманието ми към рафта и с книги.

- Е, Безименна, споделяме любов към книгите – изтъкнах, изправяйки се в седнало положение. Използвах една отдавна изсъхнала маргаритка за книгоразделител, за да чувствам красотата на смъртта между пръстите си.

- Пушиш ли? – попита ме.

- Понякога – отвърнах, повдигайки вежда. – Защо? – запитах я, а тя ме повика с поглед към терасата.

Безименна излезе на терасата, а аз я последвах. Имах навика да се вглеждам в звездите повече от нужното за душата ми. Това може би се бе превърнало като ритуал за мен. Очите ми танцуваха срещу нощното небе, докато не им омръзнеше. Докато спреше да боли душата и сърцето отново бие.